Битката за „Богинята-майка“
Иска ми се да припомня една история, в която има загадка, съревнование, любов и дълбок психоаналитичен размисъл.
През 1924 г. (29 г. преди Хилари и Норгей), Джордж Мелъри, 37 годишен английски джентълмен предприема четвъртия си опит за изкачване на Джомолунгма – Богинята майка на света.
В навечерието преди атаката оставя в базовия лагер писмо до съпругата си Рут, в което споделя: „… Скъпа Рут, знаеш, че имам две големи любови. Първата разбира се си ти, но другата е Сагарматха. Решил съм да й оставя твоя снимка на върха и веднъж завинаги да приключа с този конфликт… – завършва писмото с думите – Времето е прекрасно за атака!”
На 8 юни Джордж Мелъри и Андрю Къмин са видени за последен път от колегата си Ноуъл малко над така нареченото Второ стъпало на 8680 м, преди да изчезнат в облаците и да поставят началото на една от най-големите загадки в хималайския алпинизъм, която няма категорично решение до днес.
75 години по-късно, животът на алпиниста Конрад Анкер се преплита с този на Мелъри, след като попада на замразеното му и непокътнато тяло, заедно с всичките му вещи. Единственото нещо което липсвало е снимката на неговата съпруга Рут, която той обещава да остави на върха. Имайки предвид биографията на Джордж и разбирането за чест по онова време, въпросът за първото изкачване на Еверест смущава до ден днешен много специалисти и историци в тази област.
Една хималайска история, която съдържа в себе си сякаш целия житейски континуум. Драматизмът тук ни разкрива мащаба на вътрешните противоречия, както индивидуални така и обществени. От една страна епичната битка за избор между реално и абстрактно – видимата интерпретацията на съзнаваното ни Аз под натиска на дълбоки, несъзнавани мотиви. От друга, конфликтът на обществото, интерпретиран през колективните представи за добро и зло – тук се сещам за твърдението, че човечеството в своя път някъде е объркало подреждането на цивилизационните си ценности. Сто години по-късно сме свидетели как историята не спира да ни поднася римейк след римейк с различни участници, но идентична съдба!
Кой от нас не е заставал в сянката на вътрешния си Еверест? Колко от нас, въпреки болката и страха са дръзвали да го опознаят? В плен на гигантски разлом между две психични структури – съзнавано и несъзнавано, всички ние търсим Гидът, способен да ни преведе през този емоционален и морален лабиринт. Понякога е въпрос на време, а понякога на късмет. Има обаче и случаи, когато написаното от някого ни докосва и тогава е естествено да си зададем въпроса: Дали това не е нашия Гид…