Доклади и статии

I – ЕСЕ ЗА ХОМЕОСТАЗИСА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО, ДЕТЕРМИНИРАН ОТ ОРГАНИЗАЦИОННО – ЕТИЧНИТЕ МУ ПРЕДСТАВИ

(доклад – изнесен на международна научна конференция по психология в гр. Кострома Русия)

II – ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ В ЕКСТРЕМАЛНИ СИТУАЦИИ

(доклад – изнесен на международна научна конференция по приложна психология във ВСУ “Черноризец Храбър”)

III – ИЗГУБЕНИЯ ДИАЛОГ – НЕУДОБНИТЕ ВЪПРОСИ

(доклад – изнесен на международна научна конференция по приложна психология във ВСУ “Черноризец Храбър”)

IV – КОГНИТИВНА ПСИХОЛОГИЯ

 (Ранна диалектика в психологията на познавателните процеси. Изследване на когнитивната психология. Невротрансмитери.)

 

I

ЕСЕ ЗА ХОМЕОСТАЗИСА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО, ДЕТЕРМИНИРАН ОТ ОРГАНИЗАЦИОННО – ЕТИЧНИТЕ МУ ПРЕДСТАВИ

 

Страната е в “преход” вече 15 години. Динамичните промени на нашето съвремие изискват все по-гъвкави и бързи решения. Невъзможността за много хора да се адаптират към все по-ускоряващите се процеси, променя невъзвратимо облика на човешките взаимоотношения. “В тази объркваща среда бизнесмените плуват срещу изключително непостоянни икономически течения; политиците гледат как техните рейтинги бясно скачат нагоре и надолу; университетите, болниците и другите институции се борят отчаяно срещу инфлацията. Ценностните системи се пропукват и срутват, докато спасителните лодки на семейството, църквата и държавата лудо се мятат насам-натам”. Ако с тези думи Алвин Тофлър описва началото на 80-те години на XX век, как ли биха звучали днес, в началото на XXI век? Ако тези думи се отнасят до отдавна утвърдени демокрации, как тогава да опишем току-що прохождащите? Безспорен е фактът, че благоденствието на едно общество зависи от ефективното функциониране на организациите му. Процесите протичащи в тях са неизменно отражение на психичните процеси на хората, които ги съставляват като ключовият фактор за успеха е заложен в съдържанието на културата им от гледна точка на традиции, споделени ценности и убеждения. Схващането, че организациите заслужават кадрите, които имат, а кадрите заслужават организациите, които получават е предмет на много управленски теории. От една страна оценяването и възнаграждаването са ориентирани към усъвършенстване на организацията чрез интегриране на членовете й в посока на целите й. От друга страна, самата организация се стреми да се усъвършенства, като променя системата си така, че да пасва на хората  работещи в нея. При всички случаи тук действа и принципът на синергизма, където в определени съотношения психосоциалните механизми въздействат по определен начин за развитието на съответната общност. Човек живее и се развива в някакъв социокултурен контекст, който формира убежденията и ценностите му. Културата определя приетото в обществото поведение, което от своя страна изгражда експлицитно или имплицитно и облика на съответния социум. Понятието “култура”, предложено от Хърковиц, означава онази част от човешката природа, която е сътворил човекът. Тези продукти могат да са както материални обекти и институции, така и идеални – ценности, убеждения, вярвания. Как да си обясним тогава факта, че през последните години ставаме свидетели на масово екстернализиране на проблемите, без нито за миг да се замислим за причините вътре в самите нас. Тази все по-засилваща се външна локализация на контрола, този екстрапунтивен тип на поведение, по правило е свързан с неудовлетвореност, неспокойствие, депресивни състояния, ниска самооценка, апатия, слаба мотивираност и в крайна сметка отрицателно отношение към която и да е организация или институция. За да се придържаме към правилото на егалитарната еквивалентност е необходима развита способност за вътрешна преценка, която да ни осигури верен и обективен поглед върху самите нас. Страхът да се опознаят и  приемат собствените недостатъци е причината всеки да храни по правило идеализирано мнение за себе си и да надценява във въображението си своите способности, да рационализира проблемите, с които се сблъсква и да ги отдава на независещи от него обстоятелства. Убеждението, че само защото излизаме от една бивша затворена система или защото принадлежим към политическа група с определена власт, имаме право на всички материални или духовни блага, без каквито и да било други заслуги, е злокачествено заболяване. Като се сравняваме с богатите страни, ние се чувстваме нещастни само защото сме бедни. Ако сме се провалили в област, в която други са преуспели, смятаме, че сме жертва на някаква несправедлива дискриминация. Не се замисляме нито за миг имаме ли някакви конкретни заслуги, каква е подготовката ни, притежаваме ли необходимата квалификация и какво всъщност сме направили, за да постигнем това, което желаем. Не се замисляме за подготовката, сръчността, интелигентността, морала или трудолюбието на преуспяващите. Убедени сме, че положените усилия са напълно достатъчни, за да притежаваме толкова, колкото и другите. Усилия, които уви, се свеждат обикновено до възможността да се върнем към унаследените си оръдия за производство, отстоявайки предимствата им с фанатична убеденост, демонстрирайки с това и представите си за евроинтеграция.

Страната е в “преход” вече 15 години. За съжаление нелепото схващане на всяка идеология, че единствено тя е носител на общочовешки ценности, все още е валидно. Недоразвитостта на социалните представи за общност са онази етнокултурна и психологическа основа, чрез която упражняването на политическата власт се концентрира в рамките на една партия и един лидер. Червена или черна, републикански синя или радикално кървава, диктатурата винаги е еднаква. Общността, изплашена от собствената си свобода или с други думи, от отговорността за съдбата си, доброволно поверява цялата власт в ръцете на един човек, който не след дълго се превръща в неудържим неандерталец и упражнява тази власт без каквато и да било отговорност. Проблемът обаче за голяма част от младото ни поколение, (към което илюзорно обръщаме очи), е че тези 15 години са “пропастта” към безсмислието, която придобива все по-невъзвратими размери. Приемстващото ни поколение израства в среда, лишена от ценностна система. Среда, в която доминират инстинкти и първосигнални форми на общуване. Личната отговорност е снета с извратеното схващане, че трябва да еволюира видът като цяло, а не индивидът. Упоритата действителност непрекъснато ни показва, че само едно тънко цивилизационно лустро дели днешния средностатистически човек от първобитните хора. Този грим твърде често пада под натиска на страстите, които нерядко водят до действия в разрез с висшите етични ценности. Съвременните схващания приписват на човека свобода, воля, способност за съзнателен избор, способност да вижда действителността такава, каквато е, способност да се държи цивилизовано, но внимателният анализ, дори и на всекидневната преса, като че ли оборва тези твърдения и очертава по-скоро един образ на “цивилизовано варварство”. Няма как да не приемем факта, че огромното мнозинство практикува морален субективизъм – доктрина, която издига като цел на моралното поведение постигането на субективно състояние на удоволствие или щастие. Това означава, че индивидът определя като “добро” всяко действие, което му носи удоволствие, а като “зло” – болката, причинена от страданието. Ясно е, че в този контекст моралът, разглеждан като висше етично поведение, престава да съществува. Субективизмът е повод да дадем воля на желанията и най-примитивните си животински инстинкти, без да изпитваме неудобство, срам или вина, тъй като щом ни носят удоволствие, те не са осъдителни. Като родители сме в невъзможност да обясним ситуацията на своите деца, която от своя страна нито ги интересува, нито са в състояние да разберат. Така те все повече се самозатварят в някакъв свой виртуален свят, отдалечавайки се неотменимо от реалния, изгубвайки в същото време и представите за собственото си Аз.

Страната е в “преход” вече 15 години. Време, през което сякаш първото  ни задължение беше да унищожим основните двигатели на нацията си – спорт, култура и образование или казано с езика на психологията нейните рефлекси, емоции и познание. Мисля, че се допуска сериозна грешка в схващането, че от тази ситуация може да се излезе с помощта на досега прилаганите “икономически” стратегии, защото използваните похвати обслужват по-скоро политически интереси. Самото общество, след дълги години на държавно организиране е изпаднало във вакуум от невъзможността да открие алгоритъм за своя просперитет. Основни понятия като цел, интеграция и морал сякаш са непреодолима преграда за повечето от нас. Кроим големи планове, но пропускаме детайлите, изпадайки в патологична глухота. Слухът, една от големите уловки пред нашия ум, е всъщност един от многото конци, които ни управляват като марионетки. Ние редовно се самозаблуждаваме. Чуваме само онова, което съответства на схващанията ни и отхвърляме всичко останало. Позволяваме в мозъка ни да проникне всичко, което ни ласкае, съвпада със собствените ни убеждения или по някакъв начин помага да оправдаем собствените си дефекти, недостатъци и слабости. Слухът ни става особено чувствителен и остър, когато някой говори добре за нас и внезапно се губи и ставаме глухи за критики или идеи, които противоречат или се разминават с нашите представи. Погледът ни е особено остър, когато искаме да открием “сламка в чуждото око”, но силно се затрудняваме да забележим “гредата в собственото си око”. Разговорите и споровете ни по някои теми са безплодни, защото не чуваме това, което не искаме да чуем, а в същото време сме нащрек да доловим всяка дума, която може да докаже правотата на собствените ни твърдения. Политическите или религиозни дебати обикновено протичат като диалог между глухи, защото никой не желае да слуша, а се стреми да наложи собствените си идеи. Семейните кавги обикновено представляват глухо и нетърпеливо изчакване другият да свърши, без значение какво казва, освен ако твърденията му не съвпадат със собствената ни версия за нещата. В такъв случай незабавно възвръщаме способността си да чуваме. Чуваме само когато ни хвалят и оставаме глухи за всяка критика. Това ни позволява да извършваме всякакви странни  умствени и емоционални машинации, за да убедим себе си, че червеното всъщност е синьо, защото това е любимият ни цвят, а зеленото е жълто, защото не обичаме зелено. Диалог рядко се получава, дори да говорят двама или повече души. Обикновено имаме монолози, в които всеки просто предава съобщения, генерирани от мозъчната му програма. В този смисъл “нормалното” мислене означава неизбежно движение по познатите пътища и постоянно повтаряне на собствените схеми. С други думи, нашият мозък следва своите вериги на удобството – пътища на невронна комуникация, през които импулсите протичат изключително гладко и с които се извършва мозъчната дейност. Никой не може да отрече, че да прокарваш нови пътища е много по-трудно и изисква много повече усилия, отколкото да следваш утъпкани пътеки. При механичния начин на изразяване обратната връзка към мозъка е еднопосочна. Той няма избор и се ограничава с това да затвърждава вече съществуващите мозъчни вериги, което значи, че се засилва механичността на субекта, а неговата съзнателност и нивото на будност пропорционално намаляват. От своя страна Азът винаги следва вниманието, защото субектът се слива с външните послания и стимули и временно става част от тях. Критичната и разграничителната функция отпадат и той възприема пасивно достатъчно силните сугестивни послания. В същото време езикът има дълбока, неврофизиологична основа и това, което казваме и начинът, по който го казваме дълбоко засяга нашия мозък. Още докато изричаме нещо, нашите клетки и неврони се подготвят за действие, съответстващо на това, което твърдим с думите. Ако това, което казваме, е несъстоятелно и несериозно, към мозъка постъпва отрицателен сигнал. Клетката в такова състояние не се различава от разочарования човек и развива подобни симптоми – стрес, напрежение, неудоволствие, неврози. За съжаление проведените експерименти у нас определят за първични, понятията като черно, нощ, зло или болест, а техния контрапункт – бяло, ден, добро и здраве, като вторични. Този стереотип на мислене не се вписва в ценностите, играещи ролята на културни детерминанти за цялото човечество, независимо от раса или регион. В този контекст, социалните доктрини и особено четвъртата  власт, би трябвало приоритетно да представят позитивните аспекти, провокирайки към преосмисляне семантично – архитектурната мрежа на обществото ни.

За оцеляването на всяко общество е необходимо действията на хората да бъдат съгласувани в съвкупната масова дейност. Ако няма съгласуваност и общовалидни принципи, то би се разпаднало. Действията обаче не могат да се сведат до автоматизация без нравственост и морал, защото те регулират общия смисъл на обществените дейности. Те са необходими, защото имат своя специфика, които други регулатори не притежават. Изразява се в това, че те носят идеите за общата норма на човешкото поведение. Моралният авторитет винаги е духовен, (не е свързан с реалната власт) и зависи от това до каква степен човек е разбрал смисъла на моралните изисквания, както и доколко те са обозрима система от възгледи за смисъла на живота въобще. Моралните принципи не само поставят пред човека цел, но и му посочват възможността от добрите действия. Човек не може да се развива духовно, ако не познае себе си, ако не осъзнае своите явни и скрити пороци и ако не укрепва характера и волята си. Първата и най-трудна стъпка изглежда е да осъзнаем именно това, защото моралното съзнание по същество е социална критика, при която човек е в състояние да се освобождава от ограничените си интереси и от тривиалната си гледна точка; да е наясно със своята личност и най-вече да носи съзнателно отговорността за своите действия. За това обаче е необходимо познание и задачата на психологията, както споделя Фройд: “…се свежда до това да бъдат разкривани такива регулативни психични механизми, които до този момент или са били непознати или на тях не им е обръщано необходимото внимание.”

 

Христо Райков

Магистър по психология

II

ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ В ЕКСТРЕМАЛНИ СИТУАЦИИ

(доклад – изнесен на международна научна конференция по приложна психология във ВСУ “Черноризец Храбър”. Варна от 16 до 18 май 2003 година.)

 

Екстремалните ситуации обхващат в своята същност икономическите, политическите и социалните нива на обществото. Те са концентриран събирателен образ на човешките възможности. Екстремалните ситуации откриват нови “октави” в психичният ни регистър. Без тях би била по-бедна представата ни за благородството и красотата на човешките постъпки. На 20 април 1984г. Христо Проданов изкачва своя последен връх. Драматичната, с трагичен финал победа на духа – изкачването без кислород на първенеца на планетата, докосна съзнанието на цялата нация, а последвалата битка за спасяване показа за пореден път на света необхватните размери на човешкия дух. Себеотрицанието на българските алпинисти, стигащо до саможертва, стъписа, обърка, очарова или възмути всеки един от нас, но никой не остана безразличен към събитието. Част от обществото веднага си зададе въпроса “Защо и кому е необходимо това?” На тази обществена прослойка аз не желая да отделям внимание, защото тя не занимава идеите, които искам да изложа в настоящия доклад. Хората, способни на саможертва, са социално отговорни и индивидуално сложни личности, способни да реализират значими цели, чрез които да променят себе си и света. В старата метафизична психология още от времето на Аристотел, притежаването на такъв тип качества са отнесени към определен клас психични явления, наречени воля. С други думи – действия в човешкия живот, насочени към преодоляване на трудности, препятствия и напрежения, на болка и на неудобства, са продължения на една душевна мобилизация на съзнанието, която наричаме воля.

Провокирайки или попадайки в екстремална ситуация, в нашата психика, съзнание и поведение се задейства взрив от процеси. Аз, разбира се, съм  далеч от мисълта, че в рамките на един доклад е възможно тези процеси да бъдат описани. Далеч съм и от мисълта дали изобщо е възможен еднозначен отговор за причините, поради които човек провокира подобни ситуации. По-скоро ще се опитам да представя на уважаваната аудитория данни от психо-физическото състояние на хора, участвали в събития от такъв характер.

Понятието екстремална ситуация се въвежда в науката след Втората световна война. Независимо, че днес този термин можем да срещнем в най-различни области на живота, то той винаги се е характеризирал с  нарастване на напрежението. Нарушава се баланса между нервните процеси в кората и подкорието на мозъка. Настъпват физиологични промени, появяват се изменения във вегетативната нервна система. Тези процеси, въпреки късната си обосновка, са присъствали винаги в човешката еволюция и ще я съпътстват винаги. Нима, изправяйки се срещу най-могъщите творения на природата, първооткривателите не са изпитвали ужаса от неизвестното, нима първопокорителите не са изпитвали болката от височината и студа? В този смисъл аз не мога да се съглася и с някои твърдения, че съществува обратна зависимост между степента на екстремалност на ситуацията и продължителността на нейното протичане. Това “правило”, валидно в експериментални условия и пренесено в реални, веднага потвърждава факта за невъзможността до този момент да се дадат конкретни рамки или измерения на човешките възможности.

В преведената на български език книга “В разредения въздух” (1996), Д. Кракауер пише:

“… Беше ранният следобед на 10 май 1996 година. Не бях спал петдесет и седем часа. Единствената храна, която бях успял да поема през последните три дни беше купичка супа и шепа фъстъци. Раздиращата кашлица, която ме измъчваше от седмици, бе станала причина за отлепване на две от ребрата ми и бе превърнала дишането в мъчително изпитане. На 8848м. в тропосферата до мозъка ми достигаше толкова малко кислород, че умственият ми капацитет беше като на бавноразвиващо се дете..” В подобна, непривична за човешкия ни организъм среда, преследвайки определена цел на границата на биологичните възможности, в съвкупност от несъзнати и съзнати мотиви, човек е в състояние да излезе извън общоприетите (психо-физиологични) рамки. В този смисъл подготовката за работа в екстремална ситуация е и научен проблем. Класификацията на ситуациите се осъществява върху основата на различни физически, психични или социални признаци. Съвременната наука отделя огромни средства за създаването на все по-съвършени тренажори за изследване и обучение, които имат изключителната заслуга за изграждането на високи професионални умения, въпреки че пресъздават една хипотетична ситуация, в която субектът е виртуален участник. Психологичните явления обаче, съгласно принципа на обективността, трябва да се изучават в реалните условия на тяхната проява. Съдържанието на една екстремална ситуация винаги обслужва процеса. Човек придобива умения за оцеляване в самия процес на оцеляване. Изграждането на адекватни реакции в този смисъл е възможно единствено и само в подобна обстановка, която по своята същност наподобява военен конфликт. Ето защо аз искам да се спра върху т. н. свръхекстремални ситуации, където всички тези фактори по своеобразен начин детерминират нашето поведение и където намират поле за изява множество научни дисциплини. Височинните алпийски експедиции в това отношение съдържат в себе си военно-стратегически елемент. Имаме наличието на опасен “противник”, за преодоляването на който е необходимо изграждането на подходящ тактико-технически план. Срещу субективната ни стратегия имаме обективна, която не винаги е предсказуема. Предполагат се както травми, така и възможността за евентуални жертви. Теренът, върху който се разиграват “военните” действия, изключва възможността за продължително пребиваване. Райнхолд Меснер формулира така лайтмотива на съвременния алпинизъм: “Само всеки втори или трети оцелява.”

Всепризнат стратег в това отношение е един от най-големите алпинисти в света – Крис Бонингтън.   Според мен обаче Бонингтън печели своите “битки”, не толкова с перфектната си стратегия, колкото с удивителната си способност да изгражда в психологичен план съвършената “совалка” от хора по пътя към върха. Социално психологичния климат, този метафоричен образ на обстоятелствата на живота на групата тук придобива по-особени измерения. По какъв критерий е избрана групата. Удовлетвореност от съвместната дейност. Стил на живот, професионални умения, психична съвместимост, симпатия, антипатия и т.н. и т.н. Гравитирайки в екстремна обстановка тези психични образования изкристализират, а в някои случаи се и видоизменят. Поставените адитивни задачи тук не предизвикват социална леност. Успехът на подобни начинания е доказателство, че около значими цели се обособяват идейни съмишленици. В такъв случай характеристиката на групата (сплотеност, симпатия или лоялност), може да елиминира закона за социална леност, активирайки социалната фасилитация.

Българската академична общност не може да се оплаче от липса на богат емпиричен материал. В това отношение имаме реализирани множество противоположни по цел но мащабни по своята същност експедиции. Като едни от най-значимите ще си позволя да визирам от една страна “Еверест-84”, а друга – проникване до дъното на най-дълбоката пропастна система в света – пещерата “Жан Бернар – 89”.

Предвид близките ни отношения със СССР по това време, основните медико-биологични изследвания, научни резултати и анализи бяха направени в Института за медико-биологични проблеми в Москва. Данните от отчета на ИМБП излизат 2002г. в книгата на Борис Маринов – “Готови ли бяхме за Еверест?”. Спирам вниманието ви само на едно изречение от съдържанието на книгата: “Поносимост на алпинистите към остра хипоксия.” Ще си позволя да припомня, че всяка дейност в условията на разреден въздух поставя организма на човек в необичайното за него условие на кислороден глад, известно като хипоксия. Подготвяйки ги в барокамера за навлизането в тропосферата се изследва височинната адаптация на разширения състав. За 16 алпиниста е 9600 метра, а общото време на пребиваване в условията на хипоксия е 55 минути. Във връзка с това четем следните редове от книгата: “При тези обективни условия целият организъм на алпиниста, всички негови органи и системи са принудени да функционират адекватно.” Възможно ли е изобщо да съществува такъв организъм? Как  и какво е в състояние да ни принуди, да ни адаптира към подобна среда, когато мозъкът изгаря, нажежен до бяло от липсата на атмосфера? Когато една след друга системите в телата ни изключват, свършили горивото? Когато мускулите ни отказват да се подчиняват, отпуснати в безформен вид поради липсата на кислород? Как тогава продължаваме, макар и пълзейки, все по-нагоре?

Не по-различна е и битката на противоположния фронт – пещерата “Жан Бернар”- така наречения “Подземен Еверест”. В психологичен план бих казал още по-зловеща, а като предизвикателство граничесто с безумие. Навлизайки в тази карстова “вселена” да се екипират точните 12 000 метра, ориентирайки се в сложен геоморфологичен район. През кладенци, галерии и диаклази да се прекара специализирана екипировка. Накрая, когато си се спускал, провирал и пълзял докато сводът над теб се е снишил дотолкова, че можеш само да лежиш… ти остават две възможности: или обратно нагоре, или надолу, но вече под вода. Екипът от спелеонафти продължава надолу. Френската информационна агенция “Сигма”, която отблизо следи хода на експедицията и излъчва постоянно репортажи чрез изпратените журналисти в базовия лагер съобщава: “Днес 14 април 1989г. отново е преминат първи сифон – отлично постижение на младите изследователи от спелео-алпийски клуб “Галата” – Варна. Те са единствените в света, които след французите достигнаха сухото дъно и преодоляха първия сифон на нашата “Жан Бернар”.

И тук сме изправени пред същия въпрос. Кое ни мотивира, кое ни дава сили? Кой е ковачът, калил волята ни така, че да издържа безумните ни идеи? Как и във връзка с какво възниква нашата воля? Не вярвам да очаквате, че ще ви дам вълшебен отговор. Всъщност, отговорът може да бъде във всеки един от нас, защото съзнанието има една друга специфична функция и тя е да произвежда цели. Защото всеки човек си поставя или полага някакви цели, чрез които да строи образи и планове на своето бъдеще, дори и когато хоризонтът на живота му е силно стеснен. Дълбок източник на целеобразуването са нашите потребности, както виталните, така и висшите. Целеобразуването е свързано с изграждането на Аз-образа. Още в зората на човешката еволюция биологичната дейност се е свеждала до хранене, агресия, отбрана и продължение на рода. Тези инстинкти за оцеляване са функционирали в единство – без приоритети. Загубата на репутация и надпреварата също се включват като регулатори на поведение. Светът е джунгла, в която изяждаш врага си, но може да бъдеш изяден и ти. Изправяйки се срещу потенциален враг, мозъкът подготвя организма. Отделят се естествените наркотици: допамин – стимулиращ центъра за удоволствие; ендорфин – подтискащ умората; адреналинът и тестостероните нахлуват в кръвта. Чувствителността към болката е притъпена. Субектът е готов за сблъсък с опасността. Също така инстинктивно обаче, субектът разбира и кога да отстъпва. Страхът от провал е всеобхватен. Силните химикали  допамин и ендорфин  се изтеглят. Задейства се стресовият хормон – кортизолът. Усеща се умора, дори обездвижване. Специален нерв забавя импулсите, а загубата стимулира мозъчните центрове, за да я запомнят завинаги. Изкачването нагоре по екстремната “стълба”, изисква все по рафинирано взаимодействие и между психичните структури. Първи не издържат на натоварването емоционално лабилните и противоречиви възбудни процеси. Остава волята в чистия и вид, изискваща гъвкавостта и широтата на ума, широтата на възгледите, както и психическата непринуденост. Хармонията между несъзнателното и съзнателното. Всичко, което обединява и уравновесява личността. Всичко, което позволява извършването на психическия синтез. Така е било в древни времена, така е и до днес.

В същото време, хората сме и социокултурни същества. Осъдени да живеем сред себеподобни, ние усвояваме, думи знаци и тяхното значение. В хода на това развитие и усвояване ние го ратифицираме. Това ни позволява да комуникираме, да се организираме и в крайна сметка да творим. В процеса на нашата духовна и практическа дейност се формират отношения един към друг. Многообразните им форми несъмнено ни влияят. Всеки един от нас иска да бъде нещо или някой и си избира целите в зависимост от най-идеалния  за него образ. Избираме си цели от силната зависимост на връзката ни с други хора. Това са целите на тези, на които ние държим – така наречените значими други.   Всеки един от нас изпитва екзистенциалната потребност да бъде забелязан. Много от нашите цели не са наши. Много от нещата ги правим за други. Много често не съзнаваме собствената си религия или светоглед и в процеса на духовното си издигане ни се налага да разберем своите предразположения и склонност към предубеждения. Във всички случаи обаче, в сблъсъка ни с несвойствена за нас, хората среда, са концентрирани знания, умения и емоции, които по безпорен начин отразяват духовния потенциал на обществото ни.

Христо Райков

III

ИЗГУБЕНИЯ ДИАЛОГ – НЕУДОБНИТЕ ВЪПРОСИ

   Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме точно такива, а не някакви други? Можем ли да променим своя характер? Според Сократ, първият морален акт е човек да се погрижи за себе си и след това за другите. Ако доброто е това, което ми служи на мен и ми позволява да съществувам, дали е добро и за останалите? Доброто само една постъпка ли е или множество от деяния? Нещо постоянно ли е или има относителни характеристики? Приоритет единствено на хората ли е или е свързано и с техния етос? Защото обживяното от човека място неизбежно се превръща в жизнена среда, както за него, така и за наследниците му. Можем ли да оставим на децата си един по-добър свят от този, който сме получили в наследство или то ни е завещано без значение за добро или зло?

Аристотел надали е предполагал, че някъде далеч в необозримото бъдеще хората ще продължават да преосмислят понятията за добро и зло. Убеден, че в своите постъпки човек се ръководи от доброто и от добродетелни цели, той става баща на една нова наука – наука за природата на морала, нравствената дейност, моралните ценности, моралното съзнание и моралните отношения – да се постъпва правилно и справедливо. Да се живее според разумни основания, а не спонтанно, защото доброто винаги е разумно, а злото – свързано с неразумността. Две хиляди и триста години по-късно, Зигмунд Фройд – велика фигура в човешкото мислене, нанася смъртоносен удар на една голяма заблуда в културата – че ние, хората, сме разумни същества и още по-лошо – че на разума се основава нашето щастие. Издигайки идеята, че сме ръководени от инстинкти, поставя за пореден път въпроса за обосноваването на човешките ценности. Ценности, в които злото като  контрапункт на доброто ще присъства винаги; ценности, в които този бинарен тип на мислене е неизбежен от гледна точка на тяхното определение.

Какво се получава обаче когато тези ценности се обезценят, девалвират, изгубят своята стойност? Науката веднага казва: това е състояние на социална аномия – старата ценностна система не върви, а нова няма. Дотук добре, дефиницията е ясна. С какво обаче тя променя нещата? Проблемът е, че през последните 127 години нашата етнокултурна общност преживява три състояния на социална аномия. Предлагам една максимално обобщена илюстрация.

В периода след 1878г. имаме преход към собствена държава, където стари норми няма, а новите тепърва се изграждат. За съжаление този проблясък на относително независимо съществуване е прекъснат през 1944г. с нов преход към друга идеологическа система. Пребиваването ни в границите на съветския блок неизбежно възпрепятства независимото възпроизводство на самата държавност. Първичността и делничната посредственост ще окажат влияние върху духа в семейството, умерения песимизъм, самозатварянето в родовите структури, както и възпроизводството на равенство в бедността, но в никакъв случай на неравенство в богатството. Това семейство ще формира отношенията в града и ще оцвети обществения му живот. За краткия буржоазен етап до 1944г. не би могло да се очаква преструктурирането на селската психика, чиято вековна консервация на дребно съществуване се забелязва и в отношението й към държавната институция. Българският пролетариат никога не придобива характера на работническа класа, поради невъзможността си да скъса със селския си манталитет. Историческото и психологическо време е твърде кратко, за да се реализират такива радикални психични образувания, които да превърнат селянина в градски човек. В същото време недоразвитостта на социалните представи за общност са онази етнокултурна и психологическа основа, чрез която упражняването на политическата власт се концентрира в рамките на една партия и един лидер. Червена или черна, републикански синя или радикално кървава, диктатурата винаги е еднаква. Общността, изплашена от собствената си свобода или с други думи, от отговорността за съдбата си, доброволно поверява цялата власт в ръцете на един човек, който не след дълго се превръща в неудържим неандерталец и упражнява тази власт без каквато и да било отговорност. И накрая – дълго жадуваният преход към демокрация, характеризиращ се с ентусиазъм предполага изключителна активност на населението. Но активността би трябвало да се разглежда като следствие от промяната на външно политическата обстановка и от външен натиск, а не като собствено историческо дело. В този смисъл народът, а и новопоявилият се политически елит не разбраха какво точно се случва, увлечени в общия кипеж. Спокойно можем да завършим с изречението –

това неразбиране се стовари по ужасяващ начин върху нашите деца, а още по-ужасяваща е интерпертацията на обществото ни за състоянието, в което се намира.  Край на илюстрацията.

В общи линии и независимо от автора, било в политикопсихологичен, етичен или народопсихологичен нюанс, това се представя като обяснителен модел за причините, довели ни дотук. В същото време съм с ясното съзнание, че в един том не бихме могли да съберем дори имената на авторите, които са се опитвали да анализират душевността на Балканите. Този модел, обаче не е в състояние да удовлетвори приемстващото ни поколение, освен ако не споделяме идеята на Майкъл Кремо за човешката деволюция. Д-р Н. Кръстников казва: “Само вярната диагноза предполага и адекватно решение”. Ясно е това, какво би трябвало да означава. Германия отделя огромни средства от своя бюджет и прилага специална програма за преосмисляне и възстановяване психиката на народа си след извращенията на Втората световна война. Тази общонационална терапия цели интегриране на положителните черти на нацията и изправянето й до останалите европейски народи с изчистено съзнание от спомена за концлагерите. Те много добре разбират, че и големите културни течения са неотделими от развитието на индивидуалното съзнание. Каква е ползата да приспособяваме и да интегрираме Аза в култура, която е болна? Какво означава да си добре адаптиран нацист? Това психично здраве ли е? Какво е това – ще попита нашего брата – научна програма за възстановяване след посттравматичен шок? Защо първо не оправим болните и гладните? За европейците обаче болните и гладните са следствие. Не се ли учехме от тяхното познание, фантазия и интелект? Изглежда ние, българите, не можем да намерим вярната комбинация на тези наглед прости схеми. Германия? Вилхелм Вундт не беше ли германец – ами да, най-силните му ученици бяха българи. Доктор Кръстьо Кръстев споделя: “Вундт особено обичаше българската група.” Спиридон Казанджиев – ученик на Вундт, говори за колективната душа. Никола Кръстников – също негов ученик, основател на психологичното общество. Тодор Панов – преподавател по масова психология и социология във Военна академия – 1913 г. издава “Психология на масите” и “Психология на българския народ”.  Гордън Олдпорт още не е писал за социална психология, когато Тодор Панов вече преподава… Какво става тук? Коя е тази зловеща сила, която възпрепятства интегрирането на този колосален УМ? Не се ли налага тогава  изводът, че проблемът не е в анализа? Не е ли възможно, потъвайки все по-дълбоко в мрака на предисторията ни, да изгубим представа за цялото, а от там и възможността за добрия синтез? Но дори и да не е възможно – макар че хаосът и безизходицата ни е пълна – явно все още не сме достигнали до онази степен на зрялост, приемайки дедите си такива, каквито са – без да се отдаваме на сантименталност и без да ги митологизираме, но също така и без да ги виним несправедливо за собствените си недостатъци.

Не разбирам тъпото ни безразличие срещу нарастващия нихилизъм. От сутрешния блок до вечерните новини това раково възпроизводство ни залива, обхващайки и сънищата ни дори. В този смисъл ми се струва, че все по-утвърждаващите се в годините на прехода, негативни настроения и нагласи за бита и душевността ни, трябва да се предефинират и пренасочат към положителния спектър от емоционално психичния ни регистър. Прекаленото доказателство за нещо винаги е нарушавало закона за достатъчното основание? Ако постоянно повтаряме на децата си, че са тъпи и невежи няма да провокираме в тях желание за развитие. Как се получава така, че проведените експерименти у нас определят за първични понятия, като черно, нощ, зло или болест, а техния контрапункт – бяло, ден, добро и здраве, като вторични. Този стереотип на мислене не се вписва в ценностите, играещи ролята на културни детерминанти за човечество, независимо от раса или регион. В този контекст, не би ли трябвало социалните доктрини и особено четвъртата  власт, приоритетно да представят позитивните аспекти, провокирайки към преосмисляне семантично – архитектурната мрежа на обществото ни?

Натрупваната вече 23 години липса от ценностна система започна да се изражда, ориентирайки се все повече към елементарни заместители. Заместители, които по категоричен начин затвърждават нагледно образното ни мислене, присъщо за период от детството ни, отдалечавайки ни неизвестно далеч от абстрактното и креативно мислене на зрелия човек. Нашумели телевизионни програми започнаха да запълват все по-разширяващата се “ниша” от потребност за социална принадлежност и самореализация. В същото време родните медии отбелязваха мимоходом световните успехи на българи, оправдавайки мотото, че добрата новина не е новина – девиз, който сякаш им развързваше ръцете, за да могат да крещят истерично пред събитията в телевизионното шоу, издигайки участниците му в национални герои. Това ли са емоциите, това ли е въображението? Кой се самоопределя за водещата фигура на българския ХАЙ ЛАЙФ…? В края на живота си Витгенщайн декларира, че изкуството, а не науката е истинския път към познанието. Това пък ако е културата, какво прави академичната общност? Сякаш, за да не остане по-назад от всевъзможните разслоения в обществото, тя също се разслоява в самата себе си, като демонстрира твърде убедително традиционните за общността етнокултурни представи. Творци от по-старо поколение предпочетоха бягството от действителността и самозатваряне в собствената си проблематика пред невъзможността да отстояват смисъла и предназначението на интелигенцията – да бъде еманация и да служи на своя народ. Децата ни с право крещят, че е крайно време възрастните да абдикират от живота им. Ние не сме примера за подражание. Няма как да ги убедим в правилността на нещата, когато около нас е мръсотия и организационен колапс в буквален и преносен смисъл. Цинично е някак си да прехвърляме собственото си падение върху тях с изтърканата фраза, че не учат и не четат книги. Напротив, много от тях и учат и четат. Когато обаче се завърнат в страната си, след като са спечелили световна награда, която  им дава право да учат в най-престижните университети в света… България ги посреща с малка статия в местния вестник, а ако новината стигне до кмета, със сигурност ще получат химикал за спомен. В същото време Народното събрание раздава модерни преносими компютри на членовете си, много от които не могат дори да ги разопаковат. Как може да се обясни това от гледна точка на приемственост и подражание? Биха ли имали последователи и ако не, те ли са виновни?

Що за безумен девиз: хората ровят по кофите, а вий давате пари за спорт. Същото клише се прилага и по отношение на образованието и културата. Не лекуваме ли пак следствието? Народопсихологията, като наука изучаваща субекта – народопсихиката е илюстрирана с много примери и това е естествено. Естествено е според мен и в контекста на изложеното до тук примерите да са актуални. Страхувам се обаче да не се изгубя в примери, засягащи областите спорт, култура и образование, които според мен, (както съм твърдял в не една своя статия), са основни двигатели на една нация, а именно нейните рефлекси, емоции и познание. Казвам това и с убедеността, че в този смисъл, приоритетно внимание трябва да се обърне на младите. Ако изходим от схващането на Маргарет Мийд, че национален характер е общото между деца отглеждани от дадена култура, ще видим една доста плачевна картина в съвременната ни действителност. Днешните педагози мислят че започва промяна на дефиницията дете – възрастен. Правилна мисъл, защото децата, които ние си мислим че познаваме изчеват. Отвратени от изливащите се върху тях емоционални отпадъци на възрастните, нашите деца все повече се самозатварят в свой виртуален свят, отдалечавайки се невъзвратимо от реалния. Самото общество, след дълги години на държавно организиране е изпаднало във вакуум от невъзможността да открие алгоритъм за своя просперитет. Основни понятия като цел, интеграция и морал сякаш са непреодолима преграда за повечето от нас. Няма как да не приемем факта, че огромното мнозинство практикува морален субективизъм – доктрина, която издига като цел на моралното поведение постигането на субективно състояние на удоволствие или щастие. В такъв случай не може да очакваме перспективно мислене, защото става въпрос за тук и сега. Мнозина ще кажат, че това е девиз на младите. Защо тогава целогодишно разкопаваме улиците, налагаме все нови и нови реформи или добавяме още и още алинеи към вече съществуващите? Трябва ли да давам пример за переспективно мислене с парижката канализация или с английското законодателство за морални устои. Не съществува закон, който да обхване неморално поведение. Безмислено и глупаво е да товарим и без това тромавия правен апарат. В същото време, ако действията и постъпките ни издават примитивната ни същност, трябва ли да се създават примитивни закони? Какво съзнание притежава човек, който изхвърляйки боклука си от терасата на блока, обвинява държавата за мръсотията в която живее? Желанието му да се причисли по този начин към Европа се доближава единствено до представата на мечкадарина, че трите тона в музикалния му регистър са достатъчни да го реализират като музикант. Няма как да му се обясни, че няколкото тона в собствения му емоционален регистър съвсем не са достатъчни за да обхванат моралното, културно и емоционално богатство на същата тази Европа. Общата съвкупност от подобни черти разбираемо не може да провокира еволюция и изобщо що за извратено схващане, че трябва да еволюира видът като цяло, а не индивидът?  Отнова опираме до въпроса – къде е началото и откъде да се започне. Колко деца се радват на щастието да бъдат отгледани от родители, които гледат сериозно на своята отговорност да служат като мост между различните поколения? Колко деца се радват на безусловна любов и защита? Проблемът е че има неравенство във възможността за избор. Защото за детето срещата с родителя е първа среща в живота въобще и в този смисъл родители с характерови разстройства почти винаги отглеждат или подобни на себе си деца, или невротици. Те от своя страна също са деструктивни в общуването си и неефективни като родители, което затваря порочния кръг. Язвата расте лавинообразно, а ние все се питаме кое е причината и кое следствието. В подобна клинична ситуация в състояние ли сме да пренапишем и една страница от биографията си? И за какво пренаписване може да става въпрос при положение, че ние сме изгубили способността за диалог помежду си.

В свой доклад, публикуван в I том на сборника на Международния конгрес в гр. Кострома, Русия – 2004г. изразявам съмнението си, че все по-голяма част от българското общество изпада в патологична глухота. …Чуваме само онова, което съответства на схващанията ни и отхвърляме всичко останало. Позволяваме в мозъка ни да проникне всичко, което ни ласкае, съвпада със собствените ни убеждения или по някакъв начин помага да оправдаем собствените си дефекти, недостатъци и слабости. Слухът ни става особено чувствителен и остър, когато някой говори добре за нас и внезапно се губи и ставаме глухи за критики или идеи, които противоречат или се разминават с нашите представи. Погледът ни е особено остър, когато искаме да открием “сламка в чуждото око”, но силно се затрудняваме да забележим “гредата в собственото си око”. Разговорите и споровете ни по някои теми са безплодни, защото не чуваме това, което не искаме да чуем, а в същото време сме нащрек да доловим всяка дума, която може да докаже правотата на собствените ни твърдения. Политическите или религиозни дебати обикновено протичат като диалог между глухи, защото никой не желае да слуша, а се стреми да наложи собствените си идеи. Семейните кавги обикновено представляват глухо и нетърпеливо изчакване другият да свърши, без значение какво казва, освен ако твърденията му не съвпадат със собствената ни версия за нещата… Диалог рядко се получава, дори да говорят двама или повече души. Обикновено имаме монолози, в които всеки просто предава съобщения, генерирани от мозъчната му програма.

Увлечени в това безумно самодоказване ние пропуснахме да забележим, че децата ни ни изоставят. Изглежда младата им имунна система (незнайно как и кога) е взела нещата в свои ръце. Дали ни плаши или радва, искаме или не – истината е, че не можем да ги спрем. Изгубили възможността за диалог и със собствените си деца ние изоставаме все по-безвъзвратно. Ако за нас най-голямото събитие беше обществената баня, те се раждат с умението да комуникират със света. В културен план глобализацията напредва много бързо на базата на комуникациите. Безсмислено и глупаво е да си мислим, че е възможен контрол над тази скоростна информация. Това е друг свят на друго равнище със свои правила. Понякога имам усещането, че са ни оставили просто на доизживяване, което е по-добрия вариант от отвращението. Те много добре съзнават, че са изправени пред адски котел, в който се смесват етническо насилие, възроден национализъм, неспособни ръководители, неадекватно образование, нефункционални семейства, природни катастрофи, изчезващи видове, прекомерно увеличаващо се население и все повече милиони човешки същества, които нямат какво да губят. Нуждата да проумеем как сме се озовали в това положение и какво трябва да направим, за да се измъкнем от него, е по-спешна, откогато и да било. Години наред те ни го показваха по своя си начин, но нашият хоризонт не достигаше до техния. Липсваше ни фантазията им. В света на децата се влиза през света на приказките, а нашите приказки ставаха все по-груби. Втората световна война и Холокоста не са били достатъчни, за да ни ваксинират срещу изявилите се в тях отрови. Резистентността ни много бързо отслабна. Колкото нашите технологии ставаха по-могъщи, толкова повече нарастваха и мащабите на потенциалната катастрофа. Трагедиите на съвременната ни история би следвало да ни наведат на мисълта, че имаме някаква недостатъчност по отношение на ученето. Въпросът вече не опира до определено национално оцеляване, а до реалната заплаха от световна екологична катастрофа. Само през последните няколко десетилетия сме причинили смъртта на близо един милион вида. Тези видове вече ги няма – изчезнали са завинаги. Оказали сме се недобросъвестни наследници, които са прахосали семейното наследство без мисъл за бъдещите поколения. Може би все още има надежда тези наследници да ни простят. Сигурен съм, че децата ни все още силно се надяват да им разкажем добрата приказка. Приказка, която да разтопи леда и неразбирането между нас и да видим протегнатите им ръце. Да проумеем езика им – език, който не просто съобщава, представя или описва, а създава светове, защото става въпрос за нашия свят.

Уверен съм, че необходимостта от обединяването ни в едно голямо европейско семейство е станала вече достатъчно разбираема за повечето от нас. Ако в началото на последния преход големият българин, учен и човек Николай Генчев съзря опасности за бъдещото развитие на нацията, които носят със себе си декларираните от управляващите външно-политически ориентации. Ако неговата идея за политически неутралитет на страната като най-перспективен външно-политически статус е имала своите логични основания, то изминалите години показаха по категоричен начин, че ние неистово се нуждаем от модел на поведение; от правна, административна, образователна и ценностна система и неизбежно, съвременно интерпретиране на екологичните  проблеми. Разбира се в процеса на глобализация всеки ще преоткрива света по свой начин и до там, докъдето се простират възможностите на когницията му. В еволюцията на психиката има един закон, според който новите форми на психична активност или развитието на психиката е закономерно свързано с изискванията на променящите се условия на живот. Със сигурност, колкото и малко да са, ще има хора, които няма да искат да сменят унаследяваната от баща на син мистрия. Ще има хора, които няма да са в състояние да пренастроят рефлексите си. Ще има и такива, за които просто няма да има време за каквото и да е. В българина обаче е заложена някаква древна, еволюционна мъдрост, благодарение на която е оцелявал през вековете. Убеден съм, че повечето от нас ще съумеят да се интегрират в новия европейски дом. Колкото и банално да звучи, новите оръдия на производство, с които се налага да боравим все повече и повече, изискват познания, рефлекси и нов начин на мислене. Парниковият ефект и изградените стереотипи от един не толкова отдавна отминал строй, са неприложими в днешните условия. Това налага все повече хора да се преквалифицират и да търсят съвременно образование. Въпросът по-скоро опира до изграждане на такива мостове и механизми, които да са в състояние сравнително бързо и безболезнено да интегрират различните части. Всяка една система имплицитно крие в себе си както отрицателни, така и положителни черти. Поддържането на тези бинарни връзки в равновесие е възможно само в реално отворена система. В този смисъл дългогодишното безразличие на цивилизования свят към „нецивилизования” започна да се връща като чудовищен бумеранг. Създадена, за да разделя хора, желязната завеса рухна и разкри огромната икономическа, културна и духовна пропаст между тях. Гледката по странен начин стъписа, обърка, очарова или ужаси всеки един от нас, но не остави безразличен никой. От една страна стояха западните общества – общества на постигнатите цели. В тях бяха обезпечени не само материалните блага – в тях бяха овеществени сякаш без остатък и всички онези човешки права и граждански свободи, за които векове, хилядолетия наред са воювали нашите предци. Пътят обаче, към постигането на определена цел или социален идеал, изисква и адекватната цена за осъществяването им. Потапяйки се в изобилието от наслади, обгрижвани от все по-модерни технологии, консумативните общества неусетно приспиваха жизнено важни, еволюционни инстинкти за съхранение. Далеч съм от мисълта за Мойсеевия път но най-сигурния начин да погубиш, да убиеш какъвто и да е социален идеал, изглежда не е да го забраниш, а да го осъществиш. Осъществявайки го, ти го компрометираш; превръщайки го в реалност, отнемаш смисъла му на идеал. В същото време, забранявайки го от другата страна на “завесата”, същият този идеал ставаше още по-чаровен, още по-витален, още по-идеалистичен. Близостта на смъртта във всичките й измерения, денонощното усещане за нея не само придаваше особен, мистичен чар на живота – тази близост го зареждаше с друг вид енергия, правеше човека по-устойчив, по-пластичен и сякаш по-неуязвим за опасностите. Перманентната смъртоносна заплаха перманентно провокираше и задвижваше нови и нови животворни сили за оцеляване и за себесъхранение, а изпитанията само го закаляваха.

Не съществуват организми, които да са всезнаещи и  всеможещи. Не съществуват и такива общества. Убеден съм, че вливайки се в обща система постепенно ще престанем да се взираме един в друг  като в нещо, което е отвъд способностите ни да разберем. И ако интелигентността е нашата отличителна черта; и ако човешката природа има най-малкото две страни, дали не би трябвало да се постараем да използваме тази интелигентност, за да окуражим едната страна и да подтиснем другата? И когато преустройваме обществените си структури – а през последните няколко века си играем с тях като луди – дали не е по-добре и по-безопасно да имаме в главите си една по-добра представа за човешката природа? Защото за всички слабости на човешката съдба трябва да виним единствено себе си и собственото си държавно изкуство. Тук няма повод за скромност и отчаяние. Това, от което трябва да се срамуваме е съветът, който ни подтиква да се въздържаме от съмнения в самите себе си, дори и ако това ни пречи да открием собствената си природа. Не можем да чакаме естествения подбор. Това ще отнеме много време, а нашите проблеми стават все по-глобални и изискват глобални решения. Нашият вид се превръща в едно взаимосвързано цяло с икономически и културни връзки, които обхващат цялата планета и това е естествения ни дом.

 

Христо Райков 

Когнитивно-поведенчески психотерапевт

IV

КОГНИТИВНА ПСИХОЛОГИЯ

(Ранна диалектика в психологията на познавателните процеси. Изследване на когнитивната психология. Невротрансмитери.)

 

 СЪДЪРЖАНИЕ

 ВЪВЕДЕНИЕ

ФИЛОСОФСКИ ОСНОВИ НА ПСИХОЛОГИЯТА

• Рационализъм срещу емпиризъм.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Ранна диалектика в психологията на познавателните процеси.

• Структурализъм
• Функционализъм: алтернатива на структурализма

ПОЯВА НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

ИЗСЛЕДВАНЕ НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

НЕВРОТРАНСМИТЕРИ

БЕНЗОДИАЗЕПИНИ

АНТИДЕПРЕСАНТИ

РЕЦЕПТОРИ И ВЕЩЕСТВА

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 ВЪВЕДЕНИЕ

 

В еволюцията на психиката има един закон според, който новите форми на психична активност закономерно са свързани с изискванията на променящите се условия на живот. Когато дразнителите въздействат върху нервните клетки (рецепторите) в тях протичат електрически, физични, химични и биохимични  промени и като цяло сложни физиологични процеси, материално изразени в синтез и разпад на белтъчни молекули. Свойството на нервно организираната материя да отразява, кодира и пренебрегва външните стимули и отношения между тях до равнището на уникални процеси всъщност наричаме психика. От друга страна, познанието намира израз във всички онези психични процеси, чрез които входящата информация се прекодира и съхранява в човешкия мозък. И независимо от разногласията на психолозите по отношение на редица въпроси, няма никакъв спор по един, а именно: че познанието и познавателната дейност ни дават възможност успешно да се адаптираме към средата, в която се оказваме. Следователно имаме нужда от конструкт като човешката интелигентност дори и само за да ни осигури съкратен начин за изразяване на това фундаментално единство на адаптивно умение. И точно това единство можем да го видим на всички нива на изучаване на когнитивната психология. Различни инструменти за измерване на психофизиологичното функциониране на мозъка показват корелации с резултатите по разнообразни тестове за интелигентност. Селективното внимание – способността да приемаме и обработваме определени стимули и да „изключваме” за други, също е свързано с интелигентността и дори е била издигана тезата, че интелигентният човек е този, който знае на коя информация да обръща внимание и коя да пренебрегва. Различни езикови умения и такива в решаването на проблеми също са свързани с интелигентността, до голяма степен също без значение как тя се измерва. Накратко, човешката интелигентност може да се разглежда като единица, която обединява и осигурява посока на функционирането на човешката познавателна система. Как и от къде обаче тръгва интелектуалната история на изучаването на човешкото мислене, защото именно когнитивните психолози изучават как хората възприемат, учат, помнят и мислят? Всъщност идеята да изучаваме историята на дадена област е да не повтаряме минали грешки и разбира се ако знаем от къде идваме, ще имаме по-добра представа накъде сме се запътили. В крайна сметка научаваме нещо за начина, по който хората мислят, като изучаваме как хората са мислели за мисленето.

Напредъкът на идеите често включва диалектика. Диалектиката е процес на развитие, чрез който идеите се развиват в течение на времето чрез модел на трансформация. В диалектиката този модел е теза след което се оформя антитеза,като рано или късно дебатите между тезата и антитезата водят до синтез. Ако синтезът подпомага разбирането ни за дадена тема, това служи като нова теза. Тя следва от нова антитеза, а после и от нов синтез, и т.н. Георг Хегел (1770-1831) отбелязва този диалектически напредък на идеите.

 

ФИЛОСОФСКИ ОСНОВИ НА ПСИХОЛОГИЯТА:

Рационализъм срещу емпиризъм.

Историците на психологията обикновено проследяват най-ранните корени на психологията до два различни подхода към разбиране на човешката психика:

• Философията иска да разбере общата природа на редица аспекти на света, отчасти чрез интроспекция – изследването на вътрешните идеи и преживявания (от intro-, „насочен навътре”, и spect, „гледам”).
• Физиологията е научното изследване на поддържащите живота функции в живата материя, предимно чрез емпирични (основани на наблюдението) методи.

Рационалистите вярват, че пътят към познанието е чрез логическия анализ. Обратното, емпириците с виден представител Аристотел (натуралист, биолог и философ) са убедени, че придобиването на познания става чрез емпирични свидетелства, т.е. получаваме доказателства чрез опита и наблюдението. Разбира се теориите на рационалистите без връзка с наблюденията може да не са валидни. От друга страна планините от наблюдавани данни без организирана теоретична рамка е възможно да не са смислени.

Контрастиращите идеи на рационализма и емпиризма изпъкват при френския рационалист Рене Декарт (1596-1650) и британския емпирик Джон Лок (1632-1704). Декарт разглежда интроспективния , рефлексивния метод като по-добър от емпиричните методи за откриването на истината. Лок, обратно, развива убеждението си, че хората се раждат без познания tabula raza и следователно трябва да ги търсят чрез емпирично наблюдение. В крайна сметка през XVIII век немският философ Имануел Кант (1724-1804) диалектически синтезира становищата на Декарт и Лок, твърдейки, че и рационализмът и емпиризмът имат своето място. И двете трябва да работят заедно в търсенето на истината. Повечето психолози днес приемат синтеза на Кант. Когнитивната психология, подобно на другите науки, също зависи от работата както на рационалистите, така и на емпириците.

 

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Ранна диалектика в психологията на познавателните процеси.

Структурализъм

Една ранна диалектика в историята на психологията е между структурализма и функционализма (Leahy*, 2003; Morawski, 2003). Структурализмът е първата основна школа на мисълта в психологията, който има за цел да разбере структурата (конфигурацията на елементите) на психиката и нейните възприятия, като ги анализира на съставните им компоненти. Германският психолог Вилхелм Вунд (1832-1920), чийто идеи по-късно допринасят за развитието на структурализма използва различни методи в изследванията си и един от тях е интроспекцията. Като метод интроспекцията е вглеждане навътре, към късовете информация, преминаващи през съзнанието. Пример са усещанията, които преживяваме, когато гледаме цвете. В действителност анализираме собствените си възприятия. Вунд защитава изучаването на сензорните преживявания чрез интроспекция. Един от неговите последователи е Едуард Титчнър (1867-1927), който (Titchener, 1910) способства за въвеждането на структурализма в САЩ.

 

 

*Dr. Robert Leahy – Director of the American Institute for Cognitive Therapy (NYC), and Clinical Professor of Psychology in Psychiatry at Weill-Cornell University Medical School.

Функционализъм: алтернатива на структурализма

   Алтернативата на структурализма приема, че психолозите трябва да се фокусират върху процесите на мисленето, а не върху съдържанието му. Функционализмът има за цел да разбере какво правят хората и защо го правят. Този принципен въпрос контрастира на поставения от структуралистите, а именно какво е елементарното съдържание на човешката психика. Функционалистите отстояват тезата, че ключът към разбирането на човешката психика и поведение е да се изучават процесите: как и защо психиката функционира по начина, по който го прави, а не структурните компоненти и елементите й.

Лидер в насочването на функционализма към прагматизма е Уилям Джеймс (1842-1910). Основният му функционален принос към областта на психологията е една единствена книга: Principles of Psychology (1890/1970; „Принципи на психологията”). Дори и днес когнитивните психолози често посочват труда на Джеймс в обсъждането на базисни теми в областта: внимание, съзнание и възприятие. Джон Дюи (1859-1952) е друг ранен прагматист, който дълбоко е повлиял съвременното мислене в когнитивната психология. Той се помни предимно заради прагматичния си подход към мисленето и обучението в училище.

В края на XIX век Херман Ебингхаус прилага принципите на асоциационизма. Подобно на функционализма това е не толкова ригидна психологическа школа, колкото влиятелен начин на мислене. Асоциационизмът изследва как събитията или идеите може да се асоциират едни с  други в съзнанието, за да доведат до форма на учене. Друг влиятелен асоциационист, Едуард Лий Торндайк (1847-1949), твърди, че ролята на „удовлетворението” е ключът към формирането на асоциации. Торндайк нарича този принцип закон за ефекта (Thorndike, 1905): стимулът ще проявява тенденцията да създава определен резултат в течение на времето, ако организмът е награждаван за тази реакция. Тонрдайк вярва, че организмът се учи да реагира по определен начин (ефекта) в дадена ситуация, ако многократно е награждаван за това (удовлетворението, което служи като стимул за бъдещи действия). Други изследователи, съвременници на Торндайк, използват експерименти с животни, за да сондират отношенията стимул-реакция по начини, различаващи се от тези на Торндайк и неговите колеги асоциационисти. Тези изследователи прехвърлят мост между асоциационизма и появяващата се област на бихейвиоризма. В Русия лауреатът на Нобелова награда, физиологът Иван Павлов (1849-1936) изучава неволевото учене от този вид.

„Бащата” обаче на радикалния бихейвиоризъм е Джон Уотсън (1878-1958). Уотсън не намира начин, по който да се използват вътрешното психично съдържание или механизми. Той е убеден, че психолозите трябва да се концентрират върху изучаването на наблюдаемото поведение  (Doyle, 2000). Той отхвърля идеята за мисленето като субвокализирана реч. Бихейвиоризмът се различава и от предишните движения в психологията по това, че измества фокуса на експерименталните изследвания от хората като изследвани лица към животните. Проблемът при използването на животни обаче е определянето дали изследователските резултати може да се обобщават за хората. Радикалният бихейвиорист Б. Ф. Скинър (1904-1990) е убеден, че практически всички форми на човешко поведение, а не само ученето може да се обяснят чрез поведение, осъществено като реакция на средата. До голяма степен благодарение на изключителното присъствие на Скинър бихейвиоризмът доминира дисциплината психология в продължение на няколко десетилетия.

Друга критика на бихейвиоризма (Bandura, 1977b) е, че ученето като че ли е резултат не просто от директни награди за поведението, но то може да е социално, т.е. да възниква от наблюденията на наградите или наказанията, получавани от другите. При хората тази способност се наблюдава на всички възрасти: както при новородени, така и при лица в зряла възраст (Mejia-Arauz, Rogoff, & Paradise, 2005). Това становище подчертава как наблюдаваме и моделираме собственото си поведение по това на другите: учим чрез пример. Това разглеждане на социалното учене отваря вратата към обмислянето какво става в главата на човека.

От многото критици на бихейвиоризма гещалтпсихолозите вероятно са сред най-гласовитите. Гещалтпсихологията заявява, че най-добре можем да разберем психичните феномени, когато ги разглеждаме като организирани, структурирани цялости. Според това становище не можем напълно да разберем поведението, когато единственото, което правим, е да го разчупваме на по-малки части. Например бихейвиористите обикновено изучават решаването на проблеми чрез изследването на субвокалната преработка – те търсят наблюдаемото поведение, чрез което решаването на проблеми може да се разбере. Гещалтистите, обратно, търсят прозрението, искайки да разберат ненаблюдаемото психично събитие, чрез което някой преминава само за миг от липса на идея как да се реши даден проблем към пълното му разбиране. Максимата „цялото е по-голямо от сбора на своите части” много уместно обобщава гещалтистката перспектива.

 

ПОЯВА НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

   Когнитивизмът е един по-нов подход, който изповядва убеждението, че голяма част от човешкото поведение може да се разбере от гледна точка на това, как хората мислят. В контекста на изложеното по-горе когнитивизмът е отчасти синтез на по-ранни форми на анализ, например бихейвиоризъм и гещалтизъм. Подобно на гещалтизма, той подчертава вътрешните умствени процеси. Подобно на бихейвиоризма обаче е започнал да използва прецизен количествен анализ за изучаването как хората мислят и учат. Много от ранните психолози се заинтересуват от когнитивната психология чрез приложни проблеми. Приложната когнитивна психология се използва широко в рекламата. След като напуска университета „Джон Хопкинс” като професор, Джон Уотсън преуспява като ръководител в рекламна фирма използвайки познанията си за психологията. Всъщност голяма част от рекламата използва директно принципи на когнитивната психология, за да привлича клиенти към продуктите – понякога съмнително, друг път – не (Benjamin & Baker, 2004). Към края на 60-те години развитието на психобиологията, лингвистиката, антропологията и изкуствения интелект, както и реакциите срещу бихейвиоризма от много от психолозите в преобладаващата област се сливат и създават атмосфера, подходяща за революционни открития. Ранни когнитивисти (Miller, Galanter, & Pribram, 1960; Newell, Shaw, & Simon, 1957b) твърдят, че традиционните бихейвиористични обяснения на поведението са неадекватни именно защото не казват нищо за начина, по който хората мислят. Книгата на Улрик Нийсър* Cognitive Psychology (Neisser, 1967) се явява особено съществена за навлизането на когнитивизма, като дава възможност на студенти, докторанти и университетски преподаватели да се запознават с новоразвиващата се област. Нийсър дефинира когнитивната психология като изучаването на това, как хората учат, структурират, съхраняват и използват познанието. След това Алън Нюуел и Хърбърт Саймън (Newell & Simon, 1972) предлагат детайлни модели на

*Улрик Нийсър е почетен професор в Корнелския университет. Книгата му Cognitive Psychology е от инструментално значение за началото на когнитивната революция в психологията.

човешкото мислене и решаване на проблеми от най-базисно до най-сложно ниво. Към 70-те години на XX в. когнитивната психология е широко призната като съществена област на психологически изследвания с характерен набор от изследователски методи. По отношение на психотерапията днес е трудно да си клиничен психолог, без да имаш солидни познания за развитието в когнитивната психология, защото голяма част от мисленето в клиничната сфера разчита на когнитивни идеи – както в диагнозата така и в терапията. Нещо повече: когнитивната психология претендира, че надстроява някои от вдъхновяващите идеи, които са се оформили от клиничната теория и практика, като например тези за несъзнаваното мислене.  За една от най-вдъхновяващите области на когнитивната психология днес се смята пресечната точка между когнитивното и биологичното равнище на анализ. През последните години стана възможно да се локализира активността в мозъка, асоциирана с различни видове познавателни процеси. Изследванията показват, че ученето, което предизвиква промени в мозъка, т.е. познавателни процеси, може да влияе върху биологичните структури точно както биологичните структури са в състояние да въздействат върху познавателните процеси. Което разбира се не отменя предпазливост в допускането, че биологичната активност е каузална за познавателната.

 

ИЗСЛЕДВАНЕ НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

   Въпросът за тяло-психика отдавна интересува философите и учените. Къде е локализирана психиката в тялото, ако изобщо е така? Как си взаимодействат тялото и психиката? Как можем да мислим, да говорим, да планираме, да разсъждаваме, да учим и да помним? Коя е физическата основа на познавателните ни способности? Тези въпроси се отнасят до взаимоотношението между когнитивната психология и невробиологията. Някой когнитивни психолози се опитват да отговорят на тези въпроси, като изучават биологичните основи на познавателната дейност. Когнитивните психолози се интересуват особено силно от начина, по който анатомията (физическата структура на тялото) и физиологията (функциите и процесите в тялото) на нервната система влияят и са повлияни от човешките познавателни процеси.

Когнитивната невронаука е областта на изследване, свързваща мозъка и другите аспекти на нервната система с когнитивната преработка и в крайна сметка с поведението. Мозъкът е органът в тялото ни, който най-пряко контролира мислите, емоциите и мотивацията ни (Gloor, 1997; Rockland, 2000; Shepherd, 1998). Обикновено мислим за мозъка като намираш се на върха на телесната йерархия – като шефа, а различните органи отговарят пред него. Подобно на всеки добър шеф обаче той слуша и е повлиян от подчинените си – другите органи в тялото. Следователно мозъкът е както директивен, така и реактивен. Основна цел на актуалната работа върху мозъка е да се изучава локализацията на функцията. Локализацията на функцията се отнася до конкретните зони на мозъка, които контролират конкретни умения и поведения. Неразрешения проблем е прекодирането на нервното в психично. Нервно физиологичните процеси не се съзнават и психичния образ ни се описва не с процесите в нервната клетка, а с параметрите на обекта, който е вън от нас. Нервният код (запис) притежава възможността да се трансформира, да се презапише, да продължи в друг код, образ състояние, свойство или качество и това второ кодиране ние наричаме психика. Ако знаехме интимния механизъм на този презапис то психологията щеше да бъде на друго равнище на развитие.

И все пак, основата на способността ни да възприемаме, да се адаптираме към и да взаимодействаме със света около нас (Gazzaniga, 1995, 2000; Gazzaniga, Ivry, & Mangun,1998) е нервната система. Чрез тази система възприемаме, преработваме и след това реагираме на информацията от средата (Pinker, 1997a; Rugg, 1997). Основна изграждаща тухла на нервната система е неврона. Интересите на науката тук са различните нива на организация и как информацията се движи през нервната система на клетъчно ниво?

 

НЕВРОТРАНСМИТЕРИ

Ако трябва да се изразим поетично, невротрансмитерите са химическите вестоносци за предаване на информацията през синапсната празнина към получаващите дендрити на следващия неврон (von Bohlen und Halbach & Dermietzel, 2006). До този момент на учените са известни повече от 50 трансмитерни вещества, което не означава че списъкът е изчерпан. Медици и психолози работят за откриването и разбирането на невротрансмитерите. В частност те искат да разберат как невротансмитерите взаимодействат с лекарствени вещества, настроения, способности и възприятия. Знае се много за механиката на преноса на импулси в нервите, но все още относително малко за начина, по който химическата активност на мозъка е свързана с психичните състояния. Въпреки ограниченията на сегашното познание обаче, са натрупани някои прозрения за начина, по който няколко от тези вещества влияят върху психичното функциониране. Според науката днес изглежда, че три типа химически вещества са включени в невротрансмисията:

1. Моноаминните невротрансмитери, всеки от който се синтезира от нервната система чрез ензимното действие на една от аминокиселините (съставна част на протеините – холин, тирозин и триптофан) в храната ни (ацетилхолин, допамин и серотонин);
2. Аминокиселинни невротрансмитери, които се получават директно от аминокиселините в храната, без допълнителен синтез (гамааминобутирова киселина, или GABA); и
3. Невропептиди, които са пептидни вериги молекули, изградени от части от две или повече аминокиселини.

Ацетилхолинът е свързан с паметовите функции, а загубата му при болестта на Алцхаймер е свързвана с влошено паметово функциониране при такива пациенти (Hasselmo, 2006). Освен това ацетилхолинът играе важна роля в съня и физиологичната възбуда. Когато човек се събуди, се увеличава активността на т.нар. холинергични неврони в базалния преден мозък и в продълговатия мозък (Rochland¸ 2000).

Допаминът е свързан както с вниманието, така и с ученето. Участва и в мотивационните процеси, например наградата и наказанието. Пациентите с шизофрения имат много високи нива на допамин. Този факт е накарал някои изследователи да вярват, че високите нива на допамин може да са отчасти отговорни за шизофренията. Лекарствата, използвани за борба с шизофренията, често потискат активността на допамина (von Bohlen und Halbach & Dermietzel, 2006). Обратното, пациенти с болест на Паркинсон демонстрират много ниски равнища на допамина. С допаминово лечение пациентите с болест на Паркинсон понякога демонстрират засилване на патологичното участие в хазарт. Когато допаминовото лечение се преустанови, те престават да демонстрират такова поведение (Drapier et al., 2006; Voon et al., 2007). Тези резултати подкрепят ролята на допамина в мотивационните процеси.

   Серотонинът играе важна роля в храненето и в регулацията на телесната маса. Участва и в агресивното поведение и регулирането на импулсивността (Rochland, 2000). Лекарствата, които блокират серотонина, обикновено водят до увеличаване на агресивното поведение. Високите равнища на серотонин играят роля в някои типове анорексия. По-конкретно, серотонинът като че ли играе роля в типа анорексия, възникващ вследствие на болест или лечение на заболяване. Например пациенти, страдащи от рак или на диализа, често преживяват силна загуба на апетита (Agulera et al., 2000; Davis et al., 2004). Тази загуба на апетит е свързана и в двата случая с високи нива на серотонин.

Това разбира се е изключително опростено описание за сложността на непрекъснатата нервна комуникация. Тази сложност затруднява разбирането какво се случва в нормалния мозък, когато мислим, чувстваме и взаимодействаме със средата си. Много изследователи искат да разберат нормалните информационни процеси в мозъка. Целта им е да определят какво се обърква в мозъка на хора, засегнати от неврологични и психични разстройства. Може би ако са в състояние да разберат какво се е объркало – какви химикали са дебалансирани, – ще успеят да открият как да възстановят баланса. Един от начините това да се направи вероятно е чрез осигуряване на нужните невротрансмитери или чрез потискане на ефектите на свръхизобилните невротрансмитери.

невротрансмитери описание	Обща функция	Конкретни примери
Ацетилхолин (Ach) Моноаминен, синтезиран от холин.	Възбудна в мозъка или на друтги места в тялото (вър-ху скелетните мускули или сърдечния мускул).	Смята се, че участва в па-метта заради голямата кон-центрация, откривана в хи-покампуса (Squire, 1987).
Допамин – моноаминен синтезиран от тирозин.	Влияе върху движението, вниманието и ученето; пре-димно потискаща, но и ня-кои възбудни ефекти.	Паркинсон, резултат от твърде малко допамин; ня-кой шизофренни симптоми също се свързват с това.
Епинефрин и норепинеф-рин-моноаминен, синтези-ран от тирозин.	Хормони (известни като адреналин и норадреналин) включени в регулирането на будността.	Участват с разнообразни ефекти върху тялото, свър-зани с реакциите на борба, бягство, гняв, страх.
Серотонин – синтезиран от триптофан.	Включен във възбудата, съня и настроението; обик-новено потискаща, но и с някой възбудни ефекти.	Потиска сънуването; де-фектите в серотониновата система са свързани с кли-нична депресия.
GABA (гама-аминобутиро-ва киселина), аминокисели-нен невротрансмитер.	Общи невромодулаторни ефекти, възникващи от потискащо влияние върху предсинапсните аксони.	Смята се, че влияе върху определени механизми на ученето и паметта. (Izquierdo&Medina, 1997).
Глутамат-аминокиселинен невротрансмитер.	Общи невромодулаторни ефекти, възникващи от въз-будните влияния върху предсинапсните аксони.	Смята се, че влияе върху определени механизми на ученето и паметта. (Izquierdo&Medina, 1997).
Невропептиди-пептидни вериги, служещи като нев-ротрансмитери.	Общи невромодулаторни ефекти, възникващи от влияние върху следсинапс-ните мембрани.	Ендорфините играят роля в облекчаването на болката. Понякога се освобождават за да засилят действието на ацетилхолина.

В тази таблица са отбелязани само малка част от известните невротрансмитери.

БЕНЗОДИАЗЕПИНИ – анксиолитици

Бензодиазепините  са анксиолитици, които намаляват тревожността. Често се предписват  за незабавно намаляване силата на симптомите. Обикновено с тях се предписват и антидепресанти, които въздействат в дългосрочен план. Характерното за тях е че могат да се взимат при необходимост, докато антидепресантите се приемат всеки ден.

НАЙ-ЧЕСТО ПРИЛАГАНИ БЕНЗОДИАЗЕПИНИ
Търговско наименование	бензодиазепин	Странични ефекти	Рискове
Xanax  – Rivotril – Valium – Lexotan–	Алпразолам Клоназепам Диазепам Бромазепам	Сънливост, умора, световъртеж, загуба на памет, замъглено виждане.	Риск на зависимост, реакции на отнемане. Понякога симптомите се завръщат при рязкото им спиране.
Без претенции за изчерпателна таблица – автора.

 

АНТИДЕПРЕСАНТИ

При проведени експерименти в университета Еразмус в Ротердам от Frederick van der Veen екипа от учени стигат до извода, че по-високите нива на серотонин намаляват емоционалността и чувствителността на хората. Отделянето на серотонин от организма има регулаторен ефект върху ендокринната система, гладките мускули на храносмилателната система, като играе важна роля и в сърдечно-съдовата система. Норепинефрина и допамина също участват в предаването на електрически сигнали в мозъка. Нарушението в комуникацията на тези невротрансмитери провокира симптоми, които характеризират депресията, а науката от своя страна търси възможности за тяхното балансиране чрез антидепресанти. Интересно е да се отбележи, че за разлика от психостимулаторите те активират психичната дейност, само когато тя е патологично потисната. При здрави хора антидепресантите не оказват стимулиращ ефект. При депресивно болни те премахват тъгата, потиснатостта на психиката и моториката и активират волевите процеси.

   Има няколко вида SSRI (selective serotonin reuptake inhibitors). – селективни инхибитори на обратното поемане на серотонина. Те включват циталопрам, есциталопрам, флуоксетин, флувоксамин, пароксетин и сертралин. Всеки от тях се предлага в различни търговски марки.

 

ПРЕДПОЧИТАНИ ЗА РАБОТА SSRI
s s r i	Цитало-прам	Есцита-лопрам оксалат	Флуок-сетин	Флувок-самин малеат	Пароксе-тин	Сертра-лин	Dapox-setin
т. м а р к а	Celexa	Lexapro	Prozac	Lucox	Paxil	Zoloft	не е известно търговско наимено-вание
	Cipramil	Cipralex	Fontex	Faverin	Seroxat	Serlain
	Emocal	Esertia	Seromex		Aropax
	Sepram		Seronil		Deroxat
	Seropram		Sarafem		Paroxat
			Fluctin

 

РЕЦЕПТОРИ И ВЕЩЕСТВА

Ако рецепторите в мозъка, които обикновено са заети от стандартните невротрансмитери, бъдат окупирани от психофармакологично активни вещества – лекарствени медикаменти или дрога. В такива случаи молекулите на веществото навлизат в рецепторите, които в нормалния случай са запазени за невротрансмитерните вещества, ендогенни за (възникващи в) тялото. Когато хората престанат да вземат веществата, възникват абстинентни симптоми. След като потребителят е формирал наркотична зависимост, формата на терапия се различава при острата токсичност (увреждането от конкретна свръхдоза) срещу хроничната токсичност (увреждането от дългосрочната пристрастеност към веществото). Острата токсичност обикновено се лекува с naloxone или свързани медикаменти. Naloxone (както и свързания медикамент naltrexone) заема опиатните рецептори в мозъка по-добре, отколкото самите опиати и затова блокира всички ефекти на наркотичните вещества. В действителност naloxone има такъв силен афинитет за ендорфинните рецептори в мозъка, че на практика измества молекулите на наркотиците, които вече са в тези рецептори и след това навлиза в рецепторите. Установено е че използването на naloxone не води до пристрастяване. Въпреки, че се свързва с рецепторите, веществото не ги активира. Naloxone може да е животоспасяващ медикамент за човек, който е поел свръхдоза опиати, но ефектите му са кратковременни. По тази причина той е слаба дългосрочна терапия за лечение на пристрастяване към наркотични вещества.

При наркотичната детоксикация наркотикът (обикновено хероин) често се замества с метадон. Метадонът се свързва с рецепторите за ендорфин по същия начин като naloxone и намалява хероиновата зависимост и абстинентните симптоми на наркозависимите. След заместването се прилагат постепенно намаляващи дози, докато пациентът се изчисти от дрогата. За съжаление полезността на метадона е ограничена от факта, че той сам по себе си води до пристрастяване.

Използвана литература:

 Leahy, 2003; Morawski, 2003

Principles of Psychology (1890/1970; „Принципи на психологията”

Doyle, 2000

Mejia-Arauz, Rogoff, & Paradise, 2005

Benjamin Miller, Galanter, & Pribram, 1960

Newell, Shaw, & Simon, 1957b & Baker, 2004

Улрик Нийсър Cognitive Psychology (Neisser, 1967)

Алън Нюуел и Хърбърт Саймън (Newell & Simon, 1972)

Gloor, 1997

Rockland, 2000

Shepherd, 1998

Gazzaniga, 1995, 2000

Gazzaniga, Ivry, & Mangun,1998

Pinker, 1997a; Rugg, 1997

von Bohlen und Halbach & Dermietzel, 2006

Hasselmo, 2006

Rochland¸ 2000

Drapier et al., 2006; Voon et al., 2007

Agulera et al., 2000; Davis et al., 2004

Robert J. Sternberg – Cognitive Psycholohy (fifth edition)

Христо Райков

когнитивен психотерапевт