Едноокият

Младият режисьор Петър Денчев успя, въпреки откровените саботажи, въпреки безпаричието, кризата, реформата, скептицизма, бездуховността, незрелостта, наивитета, ограничеността… и всичко, което сме свикнали да чуваме през последните години за нашето изстрадало общество.

Не! Залата беше изпълнена не само като форма, но и със съдържание. Нещо, което бяхме позабравили, ръководени единствено от негово величество комерсиализма, опиращ до обикновени бакалски сметки от рода на „Дал Кольо, взел Кольо”. Театърът не е това, колко билети са продадени, а какво е оставил в душите ни след поклона. И тук представлението успя – то разтревожи, разплака, възмути и едновременно с това разсмя. Харизматичното присъствие на целия актьорски състав сякаш ни омагьоса.

Пространството се изкриви и разми границата между сцената и зрителя, който беше въвлечен в откровеността, страстта, болката и объркването по изключително реалистичен начин. Това не беше игра, а изповед. Те не играеха, а бяха изключително откровени и естествени, (аз ги познавам). Изкуството се ражда, когато изгаряш в него. Симеон, Милена, Биляна, Пламен и Николай горяха снощи и това е техният избор, за който им се възхищавам и обичам. Сигурен съм, (ако разбира се му се даде пространство), че това представление дълго време ще провокира много страсти – съзнавани или несъзнавани.

Вероятно някои ще излизат от салона, потвърждавайки на останалите драмата на главния герой. Всички сме ограничени в една или друга посока. Търсим абсолютната истина, ред, законност, правда… , а има ли изобщо такава. Възможно ли е да има пространства и измерения където тези понятия да се размиват и изчезват ръководени от много по-висши правила и смисъл… Не знам, а и няма значение. Това е Животът.