Емоционална интелигентност – растеж или деструктивност

(Умения, които касаят възможността да мотивираш себе си, да проявяваш постоянство в трудни моменти, да контролираш импулсите и да отлагаш възнаграждението за усилията си, да регулираш настроенията си и да не позволяваш тревогата да пречи на мисленето, да проявяваш съпричастност и да живееш с надежда.)

   В своя роман „Call it Sleep” Хенри Рот казва за силата на езика: „Само назови онова, което чувстваш, и вече си го овладял”. Оказва се обаче, че на практика за много от нас не е толкова лесно да определят и назоват чувствата си, а ако нямаш думи за чувствата, няма как да усетиш тези чувства като свои.

Учени констатират, че ако  двадесети век се е характеризирал с нарастваща тревожност то през новото хилядолетие навлизаме в ерата на меланхолията. Данните от целия свят сочат, че е избухнала епидемия от депресия, която се разпространява ръка за ръка с модерната цивилизация. От началото на века всяко следващо поколение живее с все по-голям риск от депресия – и то не просто, тъга, а парализираща вцепененост, униние и самосъжаление, придружени с непреодолимо чувство за безнадеждност, белязало всеки аспект от живота. Детската депресия, някога почти непозната, става неотменна част от съвременната световна сцена.

Нуклеарното семейство се разпада, разводите се увеличават, родителите имат все по-малко време за децата си. Загубата на стабилни източници на самоопределение снижава възрастта на депресивните епизоди. Невъзможността да общуваме адекватно през последните две години на страх и изолация, възпроизведе агресия по всички етажи на обществото ни. Последствията от Ковид-пандемията тепърва ще се анализират, но разпада на системата и очакването на поредната изолация под нестихващи медийни бюлетини, изправя голяма част от обществото ни на ръба не само на психическо, но и на физическо оцеляване.

Себеосъзнаването на човека като намиращ се в този променлив, странен и подчиняващ свят, и последващото чувство на безсилие биха могли лесно да го съкрушат. Ако се чувства съвсем пасивен – като прост обект, би му липсвало чувството за неговата собствена воля, а от там и за неговата идентичност. Всичко това неизбежно задава въпросът – това ли е цената на модерността!

Често се случва в кабинета на терапевта, пациентите да питат има ли универсален „ключ”, който да реши техните проблеми. Има ли формула, която да следват. И ако приемем, че формулата е – аз съм, защото правя – кое е това нещо, което ни мотивира към действие? Защото да бъдеш способен да извършиш нещо е потвърждението, че не си безсилен, а че си живо, действащо човешко същество, че си способен да направиш нещо – до оставиш следа. Как се задейства обаче този процес?

Тук разграничаваме два вида стимули. Ако човекът е заплашен от опасност за живота му, то неговият отговор бива прост и незабавен, почти рефлексоподобен, защото е вкоренен в неговата неврофизиологична организация. Другият вид стимул е този, който провокира човека да бъде активен и към който пациента в началото има съпротиви. Такъв активиращ стимул може да бъде романът, поемата, идеята, пейзажът, музикалното произведение или любимият човек. Никой от тези стимули обаче не предизвиква прост отговор, а изисква усилие. Много по-лесно е да се провокираш от гнева и жестокостта отколкото от любовта и продиктувания активен интерес.

Възбуждането от първия вид не изисква от индивида да прави усилие. Не е нужно да е търпелив, да се учи, да се съсредоточава, да понася фрустрацията, да мисли критично, да преодолява нарцисизма или алчността си. Значението на двата вида стимули е решаващо за проблема на обучението. Способността да провокираме процес на удовлетворение и условие за човешки растеж или просто придобиване на информация.

Отново връщам към формулата – аз съм, защото правя. Класическият тълкувател на играта К. Гроос пише, че същественият мотив в играта на детето е неговата радост да бъде причината за нещо. Това е неговото обяснение на детското удоволствие от вдигането на шум, въртене на нещата, играенето в локви и други подобни дейности. (K. Groos, 1901). Подобна идея е изразена по-късно от Ж. Пиаже, който наблюдава особения интерес на детето към обектите, на които то влияе (J.Piaget, 1952). Различните начини, по които детето се опитва да се бори с възрастните, изблиците на гняв, неговото плачене, неговият инат дори, са сред най-видимите прояви на неговия опит да повлияе, да изрази волята си. В случаите, когато то бива победено от по-голямата сила на възрастния, пораженията не остават без последици. Детето задейства тенденцията за преодоляване на пораженията, като върши активно това, което е било принудено да понася пасивно. Психоаналитичните данни съвсем ясно показват, че    невротичните тенденции и сексуални особености са резултат от ранни ирационални забрани.

Възползвайки се от тези невротични тенденции доста от съвременните индустриални концерни се ориентират и действат почти изцяло чрез прости стимули. Това, което бива стимулирано, са такива нагони като сексуалното желание, алчността, садизма, деструктивността, нарцисизма… Тези стимули биват поднасяни чрез пазара на стоките, а и в не малка част медиирани. Тук отново си задаваме въпроса за цената на модерността – защо да избираме трудния отговор, когато технологиите ни дават възможност за прост отговор.

Разликата между тези два вида стимули има много важни последици. Любовта и творческия труд безспорно са източници на възбуждане, такива обаче могат да бъдат убийствата, пожарите, войните и сексът. Гръцките драми сигурно са били толкова интересни за зрителите, колкото и садистичните спектакли в римския Колизеум, но възбуждащи по различен начин. Кой, кога и как формира екзистенциалната ни човешка потребност от възбуждане и стимулиране в прост или сложен отговор?

В човешката ни природа е заложен код, който ни кара да се движим непреодолимо към личните, обществените и природните граници на нашето съществуване. Този импулс обаче може да бъде причина както за велики открития, така и за зловещи престъпления. Колкото и да са противоположни тези алтернативи, те са подчинени на една и съща екзистенциална потребност, а именно да правим.

Проучванията върху депресията показват, че чувството на обреченост, на неефективност, на пълно жизнено безсилие е едно от най-болезнените и почти непоносими преживявания и човекът би направил почти всичко, за да го преодолее. В отношенията към другите хора фундаменталната алтернатива е или да чувстваш мощта да даряваш любов, или да причиняваш страх и страдание. В отношенията към нещата алтернативата е между съзиданието и разрушаването. Поривът съществува, а дали ще се ориентира към съзидание или разрушение, зависи от нашата самоосъзнатост, от нашето умение да определяме, изразяваме и управляваме чувствата си, както и начина, по който се справяме със стреса и тревожността.

ЧАСТ ПЪРВА