Етика,  Изкуство

Завръщането

Леонардо пак разбуни духовете. Гилдията разбира се си има критерии и правила и както е казано: „Членовете й ще отсъдят по съвест”. Нашата гилдия обаче е доста раздвоена, объркана, противоречива, истерична на моменти в усилията си да отсъди за „Оскар” ли е вече Леонардо или не. Мен лично ме впечатли мнението на един наш режисьор.

„Гледам The Revenant. Зная, че е дълъг. Настройвам се. В кино Люмиер е студено. Слагам си шапка и ръкавици, закопчавам якето. Филмът тече. Оценявам всичко – монтаж, режисура, актьорска игра. Не ми харесва. Не ми харесва и не ми харесва. И се ядосвам на факта, че хората, които не го харесват, са прави. И е студено, и имам сополи, и кихам. И се ядосвам на себе си. И си викам, че тоя Леонардовия мистър Глас и с мечка се би, и я победи, и с дебела кожа на гърба си плува, и не се удави, и с кон върху бор падна, и не умря. И някъде на сцената, в която разпори коня, и го изкорми, и влезе в тялото, и спа в него, и после, докосвайки го, му благодари, ми светна. Направо ясно ми стана. Защо не харесваме филма, и тръбим, че Лео, ако получи Оскар, няма да е за най-добрата му роля. И бъркаме.

Не харесваме мистър Глас, не само защото не му емпатираме. Не го харесваме, защото такива като него няма. Не познаваме. Не сме виждали, не сме общували. Прототипът му е непознат за нас. Мъжете сме станали отвратителна сбирщина от изнежени, капризни, феминизирани дебили. Живеем на кредит, най-често, ама не живеем живота. протестираме на жълтите павета, ама не правим революция. Скрили сме се зад клавиатурите на компютрите си, и от там оценяваме света. Ходим на фитнес и на почивка. Пием добри питиета, шмъркаме средно добра кока, и сме над нещата. Бягаме от любовта, защото е отговорност. Спират ни парното за един ден и ревем като луди, не ни се налага, никога, да оцеляваме. Да се борим за живота си, реално. Или сме озлобени, бедни, огрухани жители на малки градчета, и мистър Глас ни е последна грижа. Или сме мутри и не ходим на кино. Гледаме филма и той ни се струва приказен герой. А ние в приказки не вярваме. Нещастните ни бащи са родени и живели по времето на тъпия соц, те никак не приличат на него, как да го харесваме ние, които не искаме, но остаряваме като бащите си.

С жените е още по-жалка картинката. Ами, тя, жената, дето точи лиги, докато блъска по клавиатурата и неглижира персонажа, щото мечката го яла, пък не умрял, и в кон спал, и всичко друго, ами тя тази клета, средно бедна, високообразована жена няма как да разбере мистър Глас. Ами мъжът й, брат й, баща й, са част от отвратителната, инфантилна, хейтърска, прическосана, окосмена, обезкосмена, късогледа и късопишковска кохорта от мъжлета, за която писах по горе. С малки вариации. Ами, ще му се смее и още как. Ще й е невероятен мотива му. Мъжете около нея не оцеляват, не им се налага. Мъжете около нея са загубили всичко. Мъжете около нея…

А мотивът на мистър Глас е заключен в морален императив, непознат за нас. Ние лесно се отмятаме от думите си. От делата си. От хората, които обичаме. Него го предадоха, изоставиха, убиха сина му. Потъпкаха дадената дума. Мистър Глас е мъж на честта. Това му стига, за да не се предава, да оцелява, да се бори. Това плюс любовта на мъртвата му жена. Различната. Индианката. И мистър Глас не уби, този, когото трябваше да убие, но не от слабост…

Разбира се, че това е най-добрата, най-казващата, най-докосващата, най-крещящата роля на Лео дотук. Разбира се, че трябва да вземе Оскар за нея. Много искам да имам в живота си един такъв мъж, като мистър Глас. Не за да ме пази, бие и убива заради мен. Такъв имам. Искам да познавам такъв мъж като него, за да има за кого да умра. Моля не се чувствайте поканени да изразявате несъгласие с мнението ми. Аз с вашите не изразявах. Благодаря!“

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *