ЗАДЪРЖАЩО САДИСТИЧЕН ХАРАКТЕР

Една изключителна персонификация на задържащо-садистичен характер е инспектор Гуатро от френския филм: „Двама мъже в града”. С изключителна педантичност, съперничеща на отявлен бюрократ, той събира късчетата информация, с които садистично осветява пътя на Страблиджи (Ален Делон) към гилотината.

Подредеността по отношение на нещата, мислите и чувствата е специфична за задържащо-садистичния характер с тази особеност, че тя е безплодна и скована. Точността е ирационална, натрапливата чистоплътност се набива в очи, а в случаите, когато реакциите не са развити, бива заменена от немарливост и склонност към мръсотия.

Характерно за задържащия тип е убеждението, че притежава само определено количество от сила, енергия или умствени способности. Това го прави пестелив в действията си от страх да не бъдат изчерпани запасите му. За него в смъртта и деструктивността има повече логика – всички хора умират и това е сигурно. Садистичният характер се страхува от всичко, което не е сигурно или предсказуемо. Животът го плаши, точно защото по своята природа той е непредсказуем. Неговото мото е „Няма нищо ново под слънцето”. В отношението му с другите хора притежанието им означава безопасност, а интимността е заплаха. Обичта се изразява чрез контрол над „любимото” същество.

Ясно, е че този психичен конструкт не може да съществува без симптоматиката на мазохиста. И едното и другото проявление се нуждаят от друго същество за да ги допълни. Садистът прави от другото същество свое продължение, докато мазохистът прави от себе си продължение на другото същество. И двамата търсят символичната връзка, защото никой от тях няма център в самия себе си.

Чертите на садистичния характер трудно могат да бъдат разбрани, ако не се вникне в цялостната му структура, а именно садомазохистичната му свързаност. Тези две неизбежно свързани противоположности са двете страни на едно фундаментално положение – чувството за нежизнеспособност. Факторите, които спомагат за тази симптоматика, са всички онези условия, които са склонни да карат човек да се усеща празен или безсилен.

Когато говорим за дете, страхът от наказание при авторитарни родители може да стане господстващ мотив в неговия живот. В следствие на това в своето израстване то може да е предавало себе си толкова пъти, че да се намрази, изгубвайки чувството си за идентичност. Тук, в зависимост от темперамента на детето и други фактори, може да се сблъскаме с противоположни проявления. Едното е откровена тираничност и доминантност над другите. Понякога обаче се проявява и под маската на прекалена грижа и „доброта”, чрез обсебване, задушаване, изсмукване на жизнените сили на околните, придружено и с вербално надмощие.

В случаите, когато ролята на бащата е сведена до минимум – слаба фигура без авторитет, детето може да формира мазохистични наклонности. Отново имаме наличие на огромно чувство за вина, провокирано от гнева към липсващия баща. При тях деструктивната агресия се насочва навътре, като автоагресия. Болката от липсата на сътрудничество, близост и опора отключва депресии, не рядко и със суицидно съдържание.

Ако проследим фазите на детското ни развитие ще видим, че два синдрома ги пресичат централно и оказват своеобразен натиск върху всяка една от тях. Като две зловещи комети прорязвайки психичната ни галактика, те завихрят със своята гравитация желания и емоции, подвластни на деструктивните им сили. Дизайнът на нашия характер в своето формиране през цялото време се е огъвал пред тези две сили, а именно: нарцистичната и садомазохистичната. Вкопчени един в друг откакто свят светува, Ерос и Танатос водят битка за надмощие.

Любовта към живота или любовта към мъртвото е фундаментална алтернатива, която се е изправяла пред всяко човешко същество. Еволюция или деволюция. Човек е биологично надарен със способността за биофилия, но психологически, като алтернативно решение той може да отключи потенциала за некрофилия.

Ако индивидът не може да сътвори нещо или да трогне някого, ако той не може да разчупи затвора на своя тотален нарцисизъм и изолация, единствената възможност за бягство от непоносимото чувство на жизнена импотентност и нищожност е като се утвърди в акта на разрушаване на живота, който той е неспособен да сътвори.