Психика,  Човек и природа

Кое ни мотивира?

Атанас Скатов се изправи пред последния си връх. Хората, способни на саможертва, са социално отговорни и индивидуално сложни личности, способни да реализират значими цели, чрез които да променят себе си и света. В старата метафизична психология още от времето на Аристотел, притежаването на такъв тип качества са отнесени към определен клас психични явления, наречени воля. С други думи – действия в човешкия живот, насочени към преодоляване на трудности, препятствия и напрежения, на болка и на неудобства, са продължения на една душевна мобилизация на съзнанието, която наричаме воля.

Драматичната, с трагичен финал победа на духа – опита за зимно изкачване на най-суровия осемхилядник на планетата, за пореден път докосна съзнанието на цялата нация. На 20 април 1984г. Христо Проданов също изкачва своя последен връх. Последвалата битка за спасяване показа на света необхватните размери на човешкия дух. Себеотрицанието на българските алпинисти, стигащо до саможертва, стъписа, обърка, очарова или възмути всеки един от нас, но никой не остана безразличен към събитието. Част от обществото тогава, както и сега веднага си зададе въпроса “Защо и кому е необходимо това?” На тази обществена прослойка аз не желая да отделям внимание.

Въпросът не е „кому е необходимо”, а кое ни мотивира, кое ни дава сили? Кой е ковачът, калил волята ни така, че да издържа предизвикателствата на мечтите ни? Как и във връзка с какво възниква нашата воля? Тук може да разочаровам някой, но няма универсален отговор. Всъщност, отговорът може да бъде във всеки един от нас, защото съзнанието има една друга специфична функция и тя е да произвежда цели. Защото всеки човек си поставя или полага някакви цели, чрез които да строи образи и планове на своето бъдеще, дори и когато хоризонтът на живота му е силно стеснен.

Дълбок източник на целеобразуването са нашите потребности, както виталните, така и висшите. Целеобразуването е свързано с изграждането на Аз-образа. Осъдени да живеем сред себеподобни, всеки един от нас иска да бъде нещо или някой и си избира целите в зависимост от най-идеалния  за него образ. Избираме си цели от силната зависимост на връзката ни с други хора. Това са целите на тези, на които ние държим – така наречените значими други.   Всеки един от нас изпитва екзистенциалната потребност да бъде забелязан. Много от нашите цели не са наши. Много от нещата ги правим за други. Много често не съзнаваме собствената си религия или светоглед и в процеса на духовното си издигане ни се налага да разберем своите предразположения и склонност към предубеждения.

Още в зората на човешката еволюция биологичната дейност се е свеждала до хранене, агресия, отбрана и продължение на рода. Тези инстинкти за оцеляване са функционирали в единство – без приоритети. Загубата на репутация и надпреварата също се включват като регулатори на поведение. Светът е джунгла, в която изяждаш врага си, но може да бъдеш изяден и ти. Изправяйки се срещу потенциален враг или предизвикателство, мозъкът подготвя организма. Отделят се естествените наркотици: допамин – стимулиращ центъра за удоволствие; ендорфин – подтискащ умората; адреналинът и тестостероните нахлуват в кръвта. Чувствителността към болката е притъпена. Субектът е готов за сблъсък с опасността.

Също така инстинктивно обаче, субектът разбира и кога да отстъпва. Страхът от провал е всеобхватен. Силните химикали  допамин и ендорфин  се изтеглят. Задейства се стресовият хормон – кортизолът. Усеща се умора, дори обездвижване. Специален нерв забавя импулсите, а загубата стимулира мозъчните центрове към отстъпление. И тук е интимния момент – ако потребността да се осъществи целта е закрепена екзистенциално към Аза, той формира „байпас” и заобикаля инстинкта, който алармира за опасност. От този момент субектът не принадлежи на себе си. Той става изцяло подвластен на обстоятелствата и действията му са ръководени от вярата за специалност, а това е ирационален механизъм. Защото не те спира пред опасността, а те кара да продължиш въпреки нея.

Изкачването нагоре по екстремната “стълба”, изисква все по рафинирано взаимодействие между психичните структури. Първи не издържат на натоварването емоционално лабилните и противоречиви възбудни процеси. Остава волята в чистия и вид, изискваща гъвкавостта и широтата на ума, широтата на възгледите, както и психическата непринуденост. Хармонията между несъзнателното и съзнателното. Всичко, което обединява и уравновесява личността. Всичко, което позволява извършването на психическия синтез. Така е било в древни времена, така е и до днес.

Във всички случаи обаче, в сблъсъка ни с несвойствена за нас, хората среда, са концентрирани знания, умения и емоции, които по безспорен начин отразяват духовния потенциал на обществото ни. Екстремалните ситуации откриват нови “октави” в психичният ни регистър. Без тях би била по-бедна представата ни за благородството и красотата на човешките постъпки.

♦ Публикацията провокира интервю, което се излъчи в сутрешния блок на БНТ – https://bnt.bg/news/alpinizmat-kato-nachin-na-zhivot-v290000-291868news.html

One Comment

  • Павел Алтънчев

    Много точен психологичен анализ на философията на алпинизма и въобще на хората на духа от човек, който лично е съпреживявал тази борба на духовното с материалното. Христо тръгва от конкретен случай и стига до обобщение какво представлява живота на идеалиста, който мечтае за своето личностно усъвършенстване. Подобни анализи имат особено ценна стойност в такива материални времена като нашето, за да не се усещат самотни, изоставени и неразбрани хората на духа. Нека те да имат подкрепата на автора и нашата подкрепа!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *