Пролетен концерт
Публикувам спомен с вярата, че залите ще се напълнят отново!
Градинката пред някогашната Мъжка гимназия беше пълна с млади хора, насядали по скамейките. В единия край пробваха звука на няколко тонколони, вързани към голям смесителен пулт. В двата й края хора сновяха, като пчели около павилионите с пъстри цветя. Застояваха се малко и с букети в ръка се отправяха към леко избелялата фасада в неоготически стил.
Архитектурата й от края на ХIX век стоеше съвсем естествено в началото на XXI, като символ за непреходността на изкуството. Градската художествена галерия за поредна година щеше да приюти гости и участници на Варненския детско-юношески фестивал на изкуствата. Виждах вече няколко деца от класа на Е.Н. (музикален педагог в НУИ). Гледах одухотворените им лица и успоредно с вълнението от предстоящото събитие в главата ми съвсем закономерно преминаваха кадри от току що приключилата учебна година.
След като им раздадоха дипломите с пожелание за приятна ваканция, г-жа Е. Н. (музикален педагог) ми напомни, че в края на седмицата имат продукция, да се разбира концерт. Не излязохме ли във ваканция, казах аз наум, а на глас се чух как казвам – добре. Оказа се, че това не било продукция, а прослушване за годишния областен конкурс. В края на това прослушване г-жа Е. Н. ми напомни, че другия вторник трябва да доведа Ребека на репетиция. Аз пак й напомних наум,че сме във ваканция, а на глас й казах… е, сами можете да се досетите какво съм отговорил.
Чаша вода плисната в краката на дете ме върна пред галерията. Стар български обичай, на който явно разчитаха родителите. Трябваше да влизаме за акустична репетиция. Горе в залата Ребека се нареди пред рояла с другите деца, а моя милост пак зяпна гредореда. Препоръчвам го! По какъвто и повод да отидете на последния етаж, обърнете внимание на гредореда. Най-малките участници започнаха да изсвирват фрагменти от репертоара си. Сцена от последната репетиция натрапчиво изплуваше в съзнанието ми…
В стаята бяхме аз, дъщеря ми и Габи от горните класове. Последната стоеше права пред пианото и слушаше съсредоточена: „Това е диалог, представи си го. – говореше Е.Н. – Сякаш инструментите в оркестъра разговарят. Ето, чуй ниските щрайхове – дандандандан, изсвирва фрагмента като откос. Високите щрайхове не отстъпват, представи си виолата – тан татан та та татан, от долу приглася контрабаса…” Цялата е напрегната, говори бързо и насечено, значението на терминологията, която използва е абсолютно непонятна за мен, но Габи я гледа без да трепне. На моменти кимва, след това сяда и го възпроизвежда: „Точно така, да! Чакай – прекъсва я пак тя, – тук не бързай да пренасяш ръцете! Замръзни на това място! Тук диалога прекъсва, стоиш така, сегааа ги пренеси. Това е друга емоция! – И както цялата е екзалтирана, експресивна, докосвайки клавишите, като с магическа пръчка ти сменя настроението. – Добре, разбра ме. Поработи малко върху шестнайсетинките. Малко ги смачкваш. Свободна си сега, да сяда Ребека!…”
По странен начин, като в сеанс по хипноза раздвижването в залата направи още по-осезаем спомена…:
„…Блъскаш първото време – чувам гласа на Е.Н., – това „до диез” трябва да бъде по-силно, ти се облягаш на „ла” и сега се опитай да го овладееш! Ти свириш анданте, но там пише алегрето тези произведения са свирени в други епохи и ти трябва да се върнеш много назад. Лявата и дясната малко се разминаха. Можеш малко да разшириш темпото. Онзи роял има по-тежка клавиатура, (аз си представям два модела пистолети) – клавишите имат по-голям ход, (продължавам да си мисля за мекия спусък). Тук пише форте и ризолюто, което значи силно, но не остро в „си” и „ре”. Това трудно се прави от пианистите. Шегичка на Моцарт, едната ръка да подскочи, другата да задържи докрай. Браво мило дете – изтръгва се от устата на учителя – браво!…”
Стоя в притихналата зала, а това „Браво!” продължава да звучи в главата ми. Съобщават името на първия изпълнител. Как се преобразяват лицата им в мига, в който застанат пред публиката. В мига пред изпълнението, магически преобразени от труда, любовта и чувствения ритъм на своите творби. Това магическо превъплъщение не би могло да стане без огромната енергия на значимите за тях хора, изпълнили залата до край.
И тези две сили наложени една върху друга раждаха трето състояние, което грабваше въображението на изпълнителя и зрителя, издигайки ги нагоре и нагоре, като листа, подгонени от вятъра. Най-малките приличаха на пролетни цветя, които съвсем закономерно отдаваха повече значение на роклята и поклона.
Неусетно изпълненията започнаха да стават по-мощни, по-бързи. От събуждаща се пролет към ледници, планински върхове, лениво пълзяща река или бурен морски прибой. Мисълта ме понесе по разперените криле на музиката. Бях станал някак си уязвим, притаил дъх пред съвършената амалгама от интелект и чувственост, което всъщност представляваше посланието на тази музика.
Чувам името на Габи, дъщеря ми вдига палци за поздрав. Не съм сигурен дали изобщо вижда някой, но тази солидарност е трогателна. Кратък миг и пръстите докосват клавишите, набират скорост, звуците се сливат като вихрушка – нажежена и безкрайно чувствена. Зрителят, хипнотизиран от движенията, сякаш леопард в клетка, но странно как преградата я няма. А тя, музиката продължава на моменти свирепа и остра, като камък, първична ярост, която живее и танцува във всеки.
Звуците идващи от черната кутия на рояла , омайваха, изравяха цялото скрито вълшебство на онзи страхотен и внушителен в неизразимата си суровост фрагмент. Имах чувството, че хвърлям кожата си с всички условности на съвременната „цивилизация” и подобно на древен магьосник си връщам онази първична чувственост, която никога не е чувала за атомния век… Браво дете – продължава да звучи в главата ми! И в това сякаш е всичко, едновременно близко и толкова далечно…
