Психология

Letter from Anna Freud to John Frosch

Ана Фройд за същностните личностни качества на психоаналитика

„Скъпи Джон …,

ти ме попита какво мисля за същностните личностни качества на бъдещия психоаналитик. Отговорът е сравнително лесен. Ако искаш да бъдеш истински психоаналитик, трябва да имаш голяма любов към истината – към научната истина, също както и към личната истина, и трябва да поставиш това разбиране за истината по-високо от всеки дискомфорт при срещата с неприятни факти, независимо дали принадлежат на външния свят или на твоя собствен вътрешен свят.

По-нататък мисля, че психоаналитикът трябва да има… интереси… отвъд границите на медицинското поле… във факти, които принадлежат на социологията, религията, литературата и историята… иначе неговият поглед върху… пациента ще остане прекалено ограничен. Тази точка съдържа… необходимата подготовка отвъд изискванията направени от кандидатите за психоанализа в институтите. Ти си длъжен да бъдеш голям читател и да се запознаеш с литературата от много страни и култури. Във великите литературни фигури ще намериш хора, които знаят поне толкова за човешката природа, колкото психиатрите и психолозите се опитват да намерят.

Отговори ли това на твоя въпрос?”

 

ВЪПРОСИ С МНОГО ОТГОВОРИ

Дипломата прави ли ме легитимен? Мога ли да практикувам? Какво да специализирам? Коя парадигма да избера? Кой да ме супервизира? Кой е регулаторния ни орган? Защо гилдията ни е разединена? Защо не можем да се консолидираме около необходимостта от закон за съсловната организация?…????

Много въпроси с много отговори, които често се задават от студенти, а и вече завършили специалността психология. Обсъждания и спорове, които и до ден днешен сякаш нямат решение – визирам поредния проектозакон за психологията. Публикувам това след наскоро проведен за кой ли път подобен разговор. За последните 30 години се изказваха безброй мнения – от най-авторитетни институции до редови студенти по психология. Упреци и обиди към народопсихологичната ни същност, доста от които с крайни заключения, че всички останали общуват в хармония, а само ние сме разединени.

Предлагам на вниманието ви едно международно изследване по темата, което показва същите разгорещени страсти.
В своята книга „Известни психолози за психологията”, професорът по история на психологията от Люблянския университет Вид Печяк публикува интервюта със световноизвестни психолози за настоящето и бъдещето на психологическата наука. Учени от различни страни са дали своите отговори по следните значими за развитието на психологията въпроси: Какво мислите за съвременната психология? Какъв е Вашият принос, какво е бъдещето и каква е ролята на приложната психология?

Трудът очертава тенденциите в развитието и дава ценни сведения за различни области и направления в психологическата наука. Самият Печяк, който преподава в много чуждестранни университети от Австралия до САЩ, споделя: „Психологията ми приличаше на незавършена сграда, строена по единен план и съставена от безброй тухли, на които пише: теория на познанието, личност, социална психология и т.н., а нейното развитие – на права линия, в която се стичат много клонове и клончета с наименования: структурализъм, функционализъм, бихевиоризъм, психоанализа и т.н.

Знаех за несъгласията и противоречията между отделните течения в психологията, които ми се струваха повече привидни, отколкото действителни, преди всичко като последица от собствената недоразвитост и които ще се изгладят и отстранят при по-нататъшното развитие на психологическата наука…” В рамките на една година авторът на книгата изпраща 657 писма, получава 280 отговора от които публикува 75. В края на изданието обобщава мненията и по отношение на ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА.

Международната анкета на проф. Печяк илюстрира една изключително пъстра, психологическа реалност, изпълнена със съмнения и противоречия. Целият XX век сякаш е изпълнен с борбата между школите. Тази липса на единство и нейната разделеност някои определят като един от скандалите на съвременната наука, докато други го намират съвсем закономерно за една развиваща се интердисциплинарна наука. Естествено е дебатите да продължат и в XXI век и в това отношение всеки, който работи в тази област дава своя принос чрез опита си за развитието й. И все пак ако се опитаме да намерим отговори на въпросите си не трябва ли да изходим от причините, които ни карат да изберем тази наука за свое призвание.

Открехвайки тази врата виждаме, че причините да се ориентира човек към психологическата парадигма могат да бъдат много и най-различни. Дълбоко в основата си обаче, те се зараждат от една поетична енергия, присъща единствено на нас, хората. Една форма на изкуство, изискваща вербализирано съзнание, абстрактно мислене и възгледи за смисъла на живота. Генератор, задействан от еволюцията или от висши сили още в предисторически времена и дал началото на културно-историческото ни развитие. В този смисъл ролята и въздействието на културата със своите многообразни изразни средства е обуславяща.

Тези средства, независимо дали започват от древните индийски „Веди”, ирански „Гети” или гръцката „Одисея” до съвременните мощни конгломерати (медии, телевизия и киноиндустрия), винаги са притежавали способността, за добро или зло, да формират обществените нагласи. Или, ако едната ни същност – да я наречем видимата, е изразена блестящо от Виготски и неговата сигнификация, другата, по-невидимата, ни я разкрива бащата на психоанализата, а именно, че в своето поведение ние хората, се ръководим от мотиви, които не съзнаваме.

Този грандиозен сблъсък оформя социокултурната ни същност във всичките й разновидности, интерпретирани чрез една от двете ни системи. Съзнавано и несъзнавано, общоприет модел за поведение или първичен инстинкт – тази вечна битка е извор за творческа сублимация, както професионално така и ментално. През ХХ в. седмото изкуство се е добрало вече до всички постижения на останалите изкуства, претворявайки ги в една нова, напълно различна среда. То не само асимилира, но и живее в симбиоза с тях. Черпи вдъхновение от тях, а посланията на останалите изкуства достигат до по-широка публика:

Гледаш „Принцът на приливите”, където Барбра Стрейзънд блестящо влиза в ролята на преуспяващ психотерапевт, който в същото време не може да се справи със собствените си проблеми в семейството. Или гледаш „Анализирай това” – филм с Робърт Де Ниро, превъплътил се в бос на мафията, който в същото време тайно посещава психотерапевт. Или гледаш култовия сериал „Излъжи ме”, където няма нищо скрито в поведението на хората за главния герой, пресъздаден брилянтно от актьора Тим Рот. В това отношение киното като културен продукт, е изградило стотици въздействащи сценарии и образи, които по един или друг начин ни влияят и в крайна сметка определят до голяма степен и нашите действия.

Вероятността да ни въздейства книга със заглавие, ориентирано към успех, себепознание, забогатяване, и прочее също може да е подтик към едно задълбочено или не толкова задълбочено отношение към психологията. Социалната среда (приятели, родители, мода, университет, значими за нас хора), също би могла да изиграе ролята на фактор, подтикващ към среща с психологията. Среща, която не винаги е любов от пръв поглед. Среща, която може да не удовлетвори очакванията поради простата причина, че много от тези очаквания биха могли да бъдат и несъзнавани. Или зад осъзнато желание за промяна живота на другите да стои несъзнавано желание за лична промяна.

От друга страна, сама по себе си психологията е изключително провокативна област поради факта, че това е най-младата наука с най-дълга предистория. Създадена през 1879 г, тя се откъсва последна от гравитацията на философията, но корените й започват още със зората на човечеството. Древните апории, тези и антитези са устояли на вековете и днес са все така силни, разпалени, актуални и противоречиви в изповядването си. Повечето от хората имат собствена теория за човешката природа, която до голяма степен е продукт на техните предразсъдъци и исторически условия. Това закономерно води до генериране на множеството теоретични постановки и приложението им на практика.

В заключение ми се иска да припомня, че в еволюцията на психиката има един закон, според който новите форми на психична активност закономерно са свързани с изискванията на променящите се условия на живот. Когато дразнителите въздействат върху нервните клетки (рецепторите), в тях протичат електрически, физични, химични и биохимични промени и като цяло сложни физиологични процеси, материално изразени в синтез и разпад на белтъчни молекули. Свойството на нервно организираната материя да отразява, кодира и пренебрегва външните стимули и отношения между тях до равнището на уникални процеси, всъщност наричаме психика.

От друга страна, познанието намира израз във всички онези психични процеси, чрез които входящата информация се прекодира и съхранява в човешкия мозък. И независимо от разногласията на психолозите по отношение на редица въпроси, няма никакъв спор по един, а именно: че познанието и познавателната дейност ни дават възможност успешно да се адаптираме към средата, в която се оказваме. Ерик Ериксон казва, че за периода на пубертета е характерна „криза на идентифицирането”. Ако това е валидно и за развитието на науката, то психологията би трябвало да е преживяла своя пубертет и да върви към своето съзряване.

Христо Райков