СЪДБА ИЛИ ХАРАКТЕР

ЧАСТ ВТОРА

Най-общо казано, характерът е относително постоянната система от всичките неинстинктивни стремежи, чрез които човекът общува със собствения си и природния свят. Казано с други думи той е втората природа на човека. Хераклит го е формулирал като съдба, а народът е казал: каквато ти е съдбата…

Изглежда като омагьосан кръг, от който човек – респективно общност, нямат изход. Или нещо като народно събрание, което се предполага, че е представителна извадка от характерите на гласоподавателите. Ако сме доволни от дизайна на обществения ни характер всичко е наред, но ако има непреодолими противоречия става сложно, а понякога и невъзможно да се излезе от този омагьосан кръг.

Причините могат да бъдат религиозни, политически, етнически, икономически и културални различия. Както и индивидуални, формирани от манталитета и ценностната система на семейството и средата, в която израстваме. И тук е основният конфликт, защото нагоните и стремежите, фиксирани от съответния характер могат да бъдат толкова обсебващи, че да не допускат наличието на други хора или общества, различни от тяхната природа.

Любящият човек ще се стреми да организира света си около обичта, грижата и добруването. Скъперникът ще пази богатството си. Омнипотентният ще се стреми към власт. Нарцистичният ще се опиянява от собствения си образ, а сме свидетели не веднъж и на индивиди, които са се обожествявали. Доминиращата обществена структура ще се стреми да утвърди властта си по начин, по който тя има интерес да функционира. Този процес неизбежно предопределя формирането на определен характер от гледна точка на неговото оцеляване – било то в семеен, или в обществен смисъл.

В своя труд от 1971 г. Р.А. Медведев описва садистичното удоволствие на един лидер от върховния контрол, който осъществява над народа си. Особено изтънчена форма на садизъм е бил навикът му да арестува съпругите – а понякога и децата – на някои от най-висшите функционери на партията и да ги държи в трудов лагер, а техните съпрузи трябва да си вършат работата и да се размазват от любезност пред него…

Човешката история изобилства от водачи, които са изразявали особеностите на характера си както по гениален и възвишен начин, така и по патологичен. Различните начини показват не толкова разнообразието, колкото противоречивостта на човешката природа. Това, което е общо за всички хора са техните органични нагони и техните екзистенциални потребности. Това което не е общо у тях, са видовете наклонности, които преобладават в съответните им характери.

Главни мотиви на човек са неговите рационални и ирационални наклонности – стремежът му към любов, нежност, свобода и истина, а така също и нагонът да контролира, да подчинява, да разрушава, както и нарцисизмът, алчността, завистта, амбицията. Всички тези наклонности могат да бъдат субстанцията, която да придаде значение и смисъл на съществуването – да генерират мечти, да създават изкуство, да карат хората да рискуват живота си, дори да се самоубият, ако не са в състояние да отговорят на зова на своите наклонности – независимо дали са тласкани от омраза или от любов.

Защо това е така труден за науката отговор? Едната хипотеза се фокусира върху неврофизиологичните процеси в мозъка. Другата търси отговор в сферата на психичното – в известен смисъл на невидимото, защото там се генерират най-съкровените мотиви.

В следващи публикации ще разгледаме някои от най-характерните човешки наклонности.