За цената на женското самоутвърждаване ( част първа)

Нина, Валентина, Ирина, Галина, Татяна, Людмила, Елвира, Илсиар – ПОКЛОН!

Голямата надпревара от двете страни на „Желязната завеса” е в разгара си. Алпинизмът е на особена почит във всички държави. Вниманието, което се отделя на първопокорителите е сравнимо с това към космонавтите. Предизвикателствата трябва да отразяват технологичния напредък, медицинските постижения и най-вече, силата на духа на съответната нация. Кой ще изкачи най-високия и най-трудния връх, по най-сложния маршрут и за най-кратко време. Жените не са изключение в тази драматична надпревара. Годината е 1974 та, сформираният женски отбор по алпинизъм се аклиматизира по склоновете на връх Ленин висок 7134м. Ръководител е Елвира, съпругата на председателя на алпийската федерация на СССР – Владимир Шатаев.

Всички имат самочувствие. През 1971 г. Шатаева замисля изкачване на седемхилядник само от жени и се заема с подбора на групата. Лятото на 72 г. осъществяват първото в света успешно женско изкачване на седемхилядник – Евгения Корженевска (7105 м.). През следващата година Елвира организира и ръководи още една женска експедиция, която прави траверс на легендарната Ушба в Кавказ. На мъжете във федерацията е хвърлена ръкавица, която  не могат да пренебрегнат. На подхвърлено предизвикателство за най-северните седемхилядници – Хан Тенгри и Победа, тя отговаря – Бавно но сигурно. Елвира явно много добре разбира, че този преден пост на най-големите върхове на земята известен като „гнилото място” може да се сравни по трудност с изкачването на хималайските осемхилядници. Ръководена от своя девиз, следващата цел е „безобидния” и слънчев връх Ленин.

БИТКАТА

„Безобидни планини няма. Планините са хищници. Понякога те спят, сити, задоволени… Дълго, много години. И на хората им се струва, че те са опитомени. Всички – и най-опитните, най-предпазливите, най-предвидливите, се приспиват, ако планините спят дълго. Правилото „Безобидни планини няма” полека се изтрива от паметта…”

Странно, снежно лято. Аксакалите-старейшини, не помнели такова снежно лято. Овчарите забързано откарвали стадата надолу, в Алайската долина, за да има какво да пасат. Интуицията им на хора, общуващи постоянно с планината също предусещала промяната. Радиостанциите в международния лагер „Памир” бързат да предадат информацията по горните лагери за влошаване на времето. Флаговете пред палатките първи регистрират поривите на усилващия се вятър. На 25 юли циклонът се стоварва с небивала мощ и принуждава всички катерачи да се приберат в базов лагер. Девойките се намирали на 5200 метра и планирали аклиматизационно изкачване до 6000 метра. Така било планирано, но не станало така.

В книгата си „Категория на трудност” Владимир Шатаев описва с много мъка разигралата се трагедия: „За втори път се изкачвах на връх Ленин – за втори път през последните две седмици… Не ме пускаха, уговаряха, забраняваха. Обяснявах, убеждавах, уверявах – измъкнах се. За какво? За да я видя за последен път? Разбира се. Но това е само полуистината… Не можех да им говоря за чудото, на което все пак се надявах?! За микроскопичната, неосъществима надежда, в която сам не вярвах с ума, но вярвах с душата?!

На 8 август, на другия ден след страшните събития, японците напуснали своя бивак на 6500 метра и за втори път тръгнали да търсят женската група. Намерили ги на предвърховия склон. От 7000 метра надолу, разтегнали се на 200 м. едно след друго, край пътя на слизането, като пунктир на хартия лежали телата. Те били седем… А къде и коя е осмата? Безпочвена надежда… Знам – глупаво е. И все пак се надявам… Трябва да намеря осмата…

…С мен са челябинците. Те са четирима – приятели на челябинския алпинист Валери Переходюк. Неговата съпруга, Галина, е една от тези, които сега лежат горе… Още една алпийска двойка, разведена от планините… И за него „осмата” беше колеблива надежда… Вървим твърде бавно… Болката, която се трупа вътре, е по-силна от всеки допинг. Опитвам се да ускоря темпото, но вместо това нарушавам ритмичността на алпийската крачка… Има два пъти повече сняг от обикновено… Време е вече… Излизам на полегат участък. На 40 крачки напред се вижда тъмен, кръстообразен, врасъл се в снега предмет… Малко по-нагоре още един…

Искам да помръдна, но краката… Вкопчвам се в ледокопа, стърчащ в снега, и се вглеждам със страх, боейки се да узная… Оттук не можеш да различиш – трябва да се дойде по-близко… Но знам, че това е тя…  Отзад са Соколов и Давиденко. Гледат смутено и двамата свеждат очи, когато си срещаме погледите… Те не знаят как да постъпят… Да ме задминат, да отидат сами или да предоставят тази възможност на мен? Трябва да се върви…

Така си и знаех – това е Елвира. Тя лежи с лице нагоре, главата на север, с разперени ръце без ръкавиции… Момчетата тактично ни оставиха двамата… Благодаря им – трябва да постоя с нея насаме…

Някой трябва да „диктува”. Магнетофонът е у мен под дрехата – не е лесно да се извади… Натискайки копчето на приемателя, поднесох микрофона към устните си и казах: „Елвира Шатаева… Краката са на юг. Главата е в качулката. Анорак със син цвят, пухено яке. Панталон, на краката „котки”. Очила няма… В джобовете карабинери и дамски дреболии – пиличка за маникюр, клещички за нокти, молив „Живопис”, кръгло огледалце…

… Десет метра по-нагоре. Изглежда да е Галя Переходюк – трудно е да се познае. Да, това е тя – познавам я по шапчицата, която и извеза Елвира…

Намерихме всичките осем. Осмата – Нина Василиевна, лежеше в разкъсаната палатка под тялото на Валя Фатеева и японците затова не са я забелязали. Те проучили обстановката, без да пипат нищо, тъй като сметнали, че това би могло да противоречи на националните обичаи, етиката, ритуала…”

Край на първа част

Продължете към част втора за цената на женското самоутвърждаване.