Уханието на Азия – пътепис

Скъпи приятели, в тези части на света, в които се намирах по това време, имах съвсем друга цел и задача. Участието ми в събитията, които искам да ви споделя, беше от съвсем друг характер и аз нямам претенции за изследователска работа. Целта ми да ги преразкажа е от гледна точка на тяхната непредсказуема последователност както за събитията, така и за информацията, която ги касае. Приятно четене!

Една от най-приказните и забулена в тайнства територия на света е свещената земя на Манас – Киргизия. Площта й почти изцяло е заета от планини, сред които и сияйната Тян-шан – абсолютно недостъпен район до разпадането на Съветския блок. Най-загадъчният й връх, (свещен за прабългарите), Хан Тенгри – 7010м., остава несбъдната мечта за много изследователи поради трудния достъп, а лично на мен съдбата много скоро щеше да ми предостави шанса не само да го изскача, но и да се върна с богат емоционален и снимков материал.

В този момент обаче не мислех за тази си дългогодишна мечта. Пресичахме нелегално Киргизстан. Придвижвахме се към Памир и имаше вероятност да прекараме голяма част от живота си в азиатски затвор. Бяхме жадни, мръсни, изтощени и уплашени. Жегата и праха през деня ни превръщаха в купчина парцали. Военните постове, които ни спираха за проверки, сякаш нямаха край. През нощите запрятахме брезента, жадно гълтайки студения въздух, хипнотизирани от светлините на безкрайния керван.

Извивайки се, подобно фосфоресциращо митично същество, фаровете от камионите бавно чертаеха релефа на едно от чудесата на света. Сетивата ми се бяха свили до няколко инстинкта. Зачервените очи болезнено сълзяха, а стичащите се сополи не правеха впечатление на никой. В тъмнината трудно различавахме местността, но тя беше или безжизнена пустош, или каменист превал.

Крайпътни чайхани утоляваха глада и жаждата ни с ориз, шашлъци и зелен чай – четирима българи, малко повече руснаци, една французойка и френски фотограф. Почти не си говорехме. По-скоро се ненавиждахме. Бях вкарвал алкохол по време на сухия режим в бившите съветски републики. Бях търгувал титан с кабардино-болгарски бизнесмени. Бях се напивал с чеченци дори, но никога не си бях представял, че ще пътувам по Транспамирската магистрала, натъпкан в задушаващата каросерия на стар съветски камион, за чиято съдба ще се моля почти денонощно.

Животът на всички ни под чергилото през цялото време зависеше от двама братя татари – нашите шофьори, които в момента разговаряха с граничния пост, за да ни пропуснат в “неутралната” територия между Киргизстан и Китай. По тези места пазеха все още руснаци. Краткият разговор завърши с кимане и ние безмълвно продължихме. Култът към парите отново бе оказал своето въздействие и аз за пореден път през малкия процеп в брезента се бях убедил в силата на един общочовешки, без граници, бих казал всемогъщ ритуал.

Всъщност, често се случва така, че хората правят важни изследвания по проблеми, които не са им идвали наум по-рано. На тази експедиция аз лично имах щастието да погледна и през погледа на изявен френски фотограф, с който съжителствах близо месец в една палатка на Ферганското плато. Жан ми разкриваше други гледни точки във взаимоотношенията между различните общности.

Гледайки го, много от притесненията ми отпадаха, особено когато ми се искаше да снимам. На подобни места не е възможно просто да се натисне спусъка на камерата, за да се получи снимка – има твърде много културни прегради, които трябва да се преодолеят преди това. И в този смисъл изградената от дългогодишните митарства философия на Пастухов, беше непробиваема, (независимо в коя част на света се намираше). А ние се намирахме в Централна Азия.

Памиро-Алайският дял се състои от няколко успоредни вериги, които се простират от запад на изток. От възела Матча в източна посока веригата продължава с Алайския хребет, а на юг от Алайската долина и реката Казил-су, мощно се издига Заалайският хребет, увенчан с гордото чело на връх Ленин, към който се беше запътила и нашата газка. Все по-трудно набирайки височина, подминахме с безразличие десетина юрти. Следващото възвишение ни се стори подходящо и ние, с дълго чакано нетърпение, започнахме изграждането на базовия лагер.

Съставът беше изключително пъстър. Руснаците така или иначе се отделиха. Може би имаха правото да се съобразяват със собствените си планове. Ние трябваше да се разпределим в останалите палатки, от които в едната се настанихме аз и новият ми френски приятел. След приключване и на общите задължения предприехме кратко опознавателно изкачване.

Недалеч от мен виждах няколко кашли, пазени от огромни рунтави кучета. Това, че ги харесвах не им попречи, разбира се да ми скъсат панталоните под безразличния поглед на стопанина им. Стадата тук бяха основния поминък. Знаех със сигурност от нашия гид, че това е почти непосещаван район. Изкачванията в Памир, се осъществяваха изключително през международния лагер Ачикташ. Французинът не спираше да снима. Беше “въоръжен” като Рамбо, носеше няколко камери, притеснявайки се искрено петте хиляди кадъра дали ще му стигнат.

Всъщност фотографията му беше хоби. Живееше срещу Триумфалната арка в Париж и организираше изложби на вина, с които си осигуряваше средства, за да обикаля по света и да снима. От друга страна, снимките сами по себе си му носеха прилична печалба, така че кръгът се затваряше и ние спокойно обсъждахме бъдещи планове. В процеса на аклиматизация обикаляхме съседните възвишения, като често слизахме за кадри и до малкото селище от десетина юрти. Предполагам, че ландшафтът около тях е провокирал приказката за Златка-златното момиче, защото реката действително (на равни интервали), променяше цвета си от черен на мастилено зелен и сребърен до наситено жълт.

Общуването с местните ми носеше особено спокойствие. Яздехме красивите им коне из съседните възвишения, а разговорите за лова нямаха край. “Ан жолу ичке” – пътят на ловеца е тънък (деликатен) – казват киргизите. Не спазваш ли морала и правилата, наследени от дедите, не чакай “удача” и дори нещастие може да те сполети.
В базовия лагер съжителствахме различни култури. Имахме обща цел и това неизбежно налагаше общи правила. Проблемът е, че имахме и обща кухня, а спрямо храната удоволствието и отвращението, изглежда са фундаментални и универсални човешки реакции и в този смисъл усещането за удоволствие или отвращение винаги е обусловено от начина, по който сме се научили да я възприемаме.

Вечер в палатката обсъждахме до късно тази тема, по обясними причини развивана в детайли от моя френски събеседник. Разговорите между хора, които не се познават много добре, често се обръщат към сравнения на тези особености, за които мислим като за “лични вкусове”. Каква музика, храна или облекло харесваме и т.н. Принадлежността към някаква социална класа е също толкова, а може би и повече, въпрос на овладяване на един естетически репертоар, както и въпрос на материално богатство. Каквото и да са казвали древните гърци, ние сме склонни да намираме нещата красиви, защото сме били научени да ги оценяваме, а не защото те са красиви сами по-себе си.

Вкусът към тънкостите на хубавите вина или абстрактните експресионистични картини се придобива като част от сложно и скъпо струващо обучение, за съжаление недостъпно за повечето хора. Демонстрирайки вещината си по този въпрос, моят “съпалатник” показваше, че принадлежи към един елит, способен да оцени “тънките удоволствия на живота”, поставяйки се съвсем естествено по-високо от тези, чиито вкусове се свеждат до вино от бакалницата и изображения на Елвис върху коприна.

Френският антрополог Пиер Бурдийо нарича това “културен капитал”, а лично моят капитал в този диалог се заключаваше само във възклицания от рода на “А-а!”… и “Ъхъ”. Компетентността да се оценяват и консумират неща като произведения на изящното изкуство или отбрани храни може да започне у дома с опита на ранното детство. Тя, разбира се може и да се “купи” във формата на университетско образование. Аз я усвоявах на терен, а това криеше опасни рискове. (Няма да забравя, как на Хиндукуш един от групата посегна към пиалата с ориз с грешната ръка и повече не го видяхме).

Класическите случаи обаче бяха фатално чревно разстройство и рязко обезводняване за всеки, дръзнал да опита от храната на местните. В навечерието преди атаката към върха се разхождах сам, размишлявайки за предстоящото изкачване. Нещо ме привлече отново към малкия аул. Учудващо, но жените в това селище не изпитваха никакво стеснение и спокойно провеждаха оживени разговори. Това беше нещо необичайно за мен, защото в други региони те не проявяваха абсолютно никакъв интерес към нас. Предполагам, че това по някакъв начин е провокирало любопитството ми, защото откликвайки на поканата им, неусетно се озовах в сумрака на една от юртите.

Беше топло. В печката тихо пропукваха, обхванати от пламъците изсушени животински отпадъци. Удари ме миризма на кожа и пресовани тезеци. Изкушението беше огромно и скришом направих няколко снимки. Не само не срещнах никакво неудобство от тяхна страна, ами трябваше да продължа да снимам, докато не се изредиха почти всички присъстващи в аула. Междувременно жените вече бяха разположили ниската софра. Притиснати до тях и любопитно надзъртащи, ме разглеждаха три-четири малки сополиви киргизчета. Широките им изгорели личица и блестящи очички светеха, отразявайки пламъка на газената лампа, с която осветяваха вътрешността.

Трикраката масичка бързо се покри с парчета от малки питки, купички препържено масло и сметана, каймак, кисело мляко от як и айран. Имаше, разбира се горещ бульон с месо и купички с чай. Бях минал отвъд една граница, от която няма връщане назад. Не можех просто да откажа и да си тръгна. Бавно започнах да се храня с ясното съзнание, че това ще е последното ми ядене на този свят. Не мога и да отрека, че не ми беше вкусно. На тръгване една от тях ми пъхна в ръката адрес, написан с разкривен почерк и с молба да им изпратя снимките. Машинално прибрах листчето и се запътих към палатката си. Рано сутринта започвахме атаката на пик “Кауфман” – 7134 м. по премиерен маршрут.

Не умрях. Изкачих върха, като заснех филм, който на международен фестивал спечели наградата на съвета на Европа. С Жан се разделихме в Узбекистан като година по-късно се видяхме случайно в швейцарските Алпи. Не успяхме да осъществим нито един от съвместните си планове. Аз се възстановявах десетина дни в Ташкент. Разгледах Самарканд и Бухара и след всички митнически перипетии най-накрая се озовах на българска земя.

Промоцията на филма беше във Фестивален и конгресен център – Варна. Не съм предполагал, че толкова много хора ще проявят интерес към моята дейност. След представянето съвсем закономерно продължихме в по-тесен кръг когато съвсем неочаквано, бъркайки в един от многото си джобове извадих листчето с адреса от далечен Киргизстан. Споменах го съвсем бегло и в момента, в който го прибирах, един от актьорите от кукления театър прояви интерес. Пресегна ръка, прочете го и каза спокойно: “Аз съм роден там”.

Отдавна съм в актьорските среди и въпреки, че съм свикнал с чувството им за хумор, този път замълчах. Все така спокойно Дарин извади паспорта си и ми го подаде. На съответната страница прочетох: Киргизстан – Ошка област, улица 4-та, юрта N7. Не разбирах. Започнах да обяснявам, че това са затворени, изолирани райони, в които живеят местни жители със съхранен бит и култура… “Няма такова нещо – отряза ме Дарин, – там имаше бригадири от целия соц. лагер и аз съм “рожба” на това бригадирско движение.”

Хората от юртите или не знаеха или не искаха да си спомнят за това. Едно от приоритетните неща за младите държави, наскоро отделили се от бившия Съветски съюз, е възраждането на старите традиции. Всъщност символът на Бишкек е бухалката за качамак. Възстановяването на националната идентичност се забелязваше почти във всички структури от обществения им живот, като еуфорията беше обхванала дори и тези затънтени региони, от които идвах.

Истината обаче е, че дълги години там са живели и продължават да живеят много и различни националности. Хора и религии са преплитали съдбите си по уникален начин, общувайки в необяснима хармония и до ден днешен. Хармония, в основата на която според мен стои дълбокото и искрено уважение към традициите на другия. Беше ми тъжно. Нямах изразни средства, с които да опиша неподправената сърдечност на тези хора и искреното им уважение към целите, с които отивахме. Искаше ми се да можех да пренеса част от уханието на Азия, която да възкреси спомена за нашите предци